автор: zinka

Говоря си със глухите,
със слепите си пиша.
Изгарят покрай сухите
и мокрите клавиши.

С пожарища в душите ни,
или обездушени,
безропотно се скитаме
навързани в тандеми.

По дяволите смисъла!
Осланям се на чувства –
бесилото е виснало,
а черквата е пуста.

Защото липсва вярата,
която грешно дирим –
като тамян в попарата
с масло и буца сирене.

А на живота ехото
прегракна от повтаряне...
Не ни напуска егото –
ни чуваме – ни вярваме!

Звучи в съня мелодия
или по-скоро дрънка:
животът е пародия,
а ближният – издънка!


Изтръпнаха ми пръстите,
и кожата се бели
с акордите откъснати
от малко укулеле.

Затворена във себе си,
минорна като залез,
си мисля – да се беся ли,
или да се запаля.

Или, или... на тръгване
да ти оставя цвете
старателно изтръгнато
от вехтите тапети.

По пръстите мазолите
ми стават все по-яки!
Не ме изпращай, моля те!
А пък не ме и чакай!