автор: ElenaZelena

Разкошна е ранната есен, шарена като цигански катун, мека като бархет и пъстра като локва, в която се отразява лятото. Не мога да се наситя да гледам пламтящите в охра и злато дървета и рошави листа, разпилени по пътя като монети.
Ето, вървя си днес, заровила нос в шала и обувки в шумата и в косите ми плуват жълти лодки, а слънчеви зайци подскачат в зениците ми. В небето над мен препускат кентаври, ноздрите им бълват сиво-сини облаци и звезди прехвърчат изпод копитата им. И ей така, както блея в тая ми ти митичност, виждам звезда, която се отделя от небосклона, прави широка дъга и полита надолу. Пада стремглаво на тротоара току до мен, избухва в огън и жар, пръскаща ярки искри наоколо и угасва, тлеейки, също тъй внезапно. Подскачам стреснато, измъквам нос от шала и се оглеждам. Боже, трябва да си намисля желание! Падаща звезда е това, ей, не е шега работа! Не ти е златната рибка, щото аз златна рибка у дома си имам и пукнато желание не ми е изпълнила.
Видиш ли падаща звезда, бързо си пожелай нещо, тъй казваше баба ми. Ма истински, от сърцето си трябва да го пожелаеш и после на глас да го изречеш. Ако се е сбъднало, слънцето ще ти го каже.
Е, как ще ми го каже, бе, бабо? - все я питах.
Забързвам ход, изоставяйки прогорели петна след себе си и хора, които се събират в превъзбудено бърборене около тях. Мисли, Елено, мисли, нямаш време, падна ти се най-накрая пустият джакпот, доживя и ти късмет свише да те удари! Тропам с обуща по паважа и мисля, та чак пушек излиза от главата ми. Къща в Гърция ще си поискам, ей там, на брега, дето морето бучи вечер в пролуките на тавана, а сутрин ме посреща с лазурно спокойствие, отразено в прозорците. Да, да, къща! Или в Португалия, по-добре. Ще слушам фадо по цял ден, ще пия кубински ром, заровила крака в пясъка и облегнала глава на здравото рамо на мъж, изоставил лодката си на брега. Ама, я чакай, бе, та аз, ако поискам пари, две къщи ще си купя! И в Гърция и в Португалия! Или да съм здрава май да поискам… че за какво са ми тия къщи, ако ме тръшне някоя коварна болест! Ох, Елено, ма и пари ти трябват да живееш, че то кел файда от сичко, ако нямаш пари за ром. Изпъвам гръб, в някаква безизходица се озовавам ненадейно, а трябва да бързам, сядам на първата пейка, която се изпречва пред мен и хващам главата си с ръце. Плътна сянка се е надвесила над мен, небето се е свъсило и е скрило слънцето и златните одежди на парка.
- Како, дай пари за баничка - до пейката се е лепнало циганче, лицето му е мърляво, обувките - пробити, зъбите също и е протегнало обиграно ръка към мен.
- Нямам - казвам му машинално, не ми се занимава сега с него, на плещите ми тежи цялата вселенска неволя, той пари за банички ще ми иска!
- Дай ма, какооо! - гласът му притреперва театрално. Не му обръщам внимание.
- Дай за котето, тогава - казва и очите му блесват лукаво, виждам как измъква изпод блузата си нещо, свито на топка и го протяга към мен. По-мърляво е и от него самия, козината му е сплъстена и оголена на места, съвсем малко е и започва да мяука истерично, опитвайки се да се вкопчи обратно в блузата му.
- Къде си го помъкнал?- казвам ядосано.
- Дай стотинки, ма како - продължава да дудне той.
- Ще ти дам, ама и ти ще ми дадеш нещо - казвам му.
- Какво искаш? - ухилва се веднага с готовност.
- Котето искам! - казвам и изваждам портмонето си от чантата, ставам и му давам всичките си стотинки, а той бутва косматата топка в ръцете ми и хуква.
Сядам на пейката, котето впива нокти в дланите ми, измършавялото му, топло тяло трепери. Кестенът над мен се разшумява, в есенната му сянка се промъква слънчев лъч и погалва лицето ми.