автор: Samanda

Винаги съм се чудела защо много често хората казват, че животът е борба, че за да успееш, за да си удовлетворен и щастлив, трябва да се бориш. В този миг пак недоумявам за какво и с кого трябва да се състезавам, кого и какво трябва да надвивам и побеждавам. И защо? – питам се.

Имаше моменти в живота ми, когато ме болеше от доста неща. Най-често от незаслужена обида или нескопосно прекрояване на личното ми пространство от някой друг, без мое съгласие и одобрение. Страдах, до лудост, но и тогава не воювах. Надмогнах болката, приютена в пашкула на „значещата самота“. На онази, в която щадящо и мило някой ни говори. Онзи, който никога не ни изпуска от прегръдката си. Дни, години се изнизаха в търсене на моето истинско Аз, в преоткриване същността на духа, приземен в днешното ми тяло на жена.

Когато осъзнаем кои сме и каква е мисията ни в настоящата ни инкарнация, някак от само себе си изчезва състоянието на лутане, на тревожно дирене на истини от ума, подтикван от тежненията на душата. Когнитивният дисбаланс е трудно преодолимо състояние и препятствие по пътя на духа – кръжене в неведение сред хаоса от чувства и несъответстващи, противоречащи на тях мисли. Дали балансът би могъл да бъде постигнат чрез познанието? И „да“, и „не“. Някой беше казал, че мъдрият се учи от грешките на другите, умният от собствените си грешки, а глупакът си остава глупак. Моженето – да сме свободни, даряващи, творящи, радостни – не е привилегия, свише дарена, генетично закодирана. Не е, за съжаление! Тя е придобита способност, житейско умение на здравомислещите. На творящите. Творящи какво? На първо място, на тишината в собствените ни души. На покоя. На онази безшумна безтегловност, когато чуваме ясно звученето на цялата вселена и без усилие игнорираме бученето и свистенето на преминаващите по улицата коли или бръщолевенията на „видни, творящи съдбините на народа“ политици от екрана на LSD – ито.

Стремежът на душата към покой е нейна иманентна характеристика и се постига чрез помирението между чувства и разум. Иначе душата е като онзи кораб без капитан сред бурното житейско море, който дори и да не се разбие в някой айсберг или подводен риф, дълго може да кръжи, без да напредва нито миля към желаната дестинация. Ние, човеците, все пътуваме нанякъде и дирим бряг – пространство и време за разтуха и отмора, за радостно завръщане у Дома. И това се случва, но не и когато сме скитници или воини, нито пък страдалци или отшелници, а когато странстваме, пътуваме сред необята в собствената си душа. Тогава винаги имаме водач и компас. Водачът – поривът ни към щастие, към покой, компасът – съвестта и моралът ни.

Знаете ли какво е покой на душата и как може да го постигнем? Като начало трябва доброволно да приемем наличното за достатъчно и да сме благодарни за това, което е. На второ място, трябва да претопим Егото си и да престанем да се сравняваме, да се конкурираме и враждуваме с другите. На трето място, необходимо е да положим съзнателни усилия, за да заменим индивидуалното съзнание с колективно, а на по-висш етап да се включим и в универсалното себевъзприятие „Ние“ – всички на планетата. Тогава постигаме Живот в духа (Атман или Божественото), наречено още Самадхи – върхът на планината на духовния път във всеки от нас. Разбира се, че не съм го изкачила още, но вървя към него. И не само аз, а всички ние заедно.

Самадхи! Не се яде, не се пие, не блести, не се мери с карати, не тежи, не шуми, не ни позволява да важничим пред очите на останалите, но ни пришива криле и ни дарява с усещане за безсмъртие. Отдалечава ни от болката, от безнадеждността, от унинието, от зависимостите и девалвацията на собствената ни ценност и значимост. Покоят е неизмерима сила, невъобразима мощ, но няма нищо общо с усещането за надмощие и власт, за богоизбраност. Покоят е винаги творящ. Не може да се отъждестви напълно с щастието, то често е краткотрайно и го поражда определена причина. Покоят /състоянието Самадхи/ не е следствие от нещо, няма своя предшестваща причина. Това е усещането за проникване на светлината и въздуха в телата ни, от една страна, а от друга, преливане на духа, кръжащ в телата ни, във вселенския енергиен поток. Този непрекъснат симбиотично-дифузен енергиен процес поражда особен екстаз – чувстване и преживяване на единството с всичко съществуващо. Състояние, в което всички „неразрешими“ проблеми се топят като отдалечаващи се точки в безкрая. На базата на своя житейски опит придобих убедеността, че когато душата е в покой и се доверим напълно на мощта на вселената, съхранена и дремеща в подсъзнанието ни, проблемите ни се разрешават от само себе си. Доказват го научно канадският писател Джон Кехоу в неговия бестселър „Подсъзнанието може всичко“ и американският философ Уейн Дайър в труда му „Има духовно решение за всеки проблем“. Разбира се, има още много публикации и издания, потвърждаващи изказаното убеждение.

Сега вече знам, че единствената ми задача е тази – да опазя покоя на душата си от набезите на хуните, напуснали земите си и тръгнали на поход от „антидържавата“ на злия, рушащия дух. Това е смисълът на останалото ми време живот. Бих ли воювала с хуните? Определено, не! Моят морал не ми позволява това. Нито пък другото – да страдам заради чуждата неосъзнатост. А бягството алтернативата ли е, щом отричам атаката? Не! Завръщането у Дома не е бягство, а доверие, обич, благодарност и признателност към нашето Начало. Не бягам, нито пък воювам. Тихо, незабележимо се завръщам сред онази светлина и тишина в Себе си, която ми напомня, че съм жива, че ме има тук и сега. И завинаги. В заключение, бих цитирала няколко цитата от персийския поет Джеляледин Руми:

Ако не съществува враг, каква е нуждата от войска?
Преди книгите – да прочетем себе си.
Онова, което търсим, търси нас.
Ти си Вселената във възторжено движение.
Погледни в себе си. Всичко, което искаш, ти вече си това. Не си капка в океана. Ти си целият океан в една капка.


Samanda