автор: yotovava

Понякога сънувам пролетта
с едва наболи стръкчета иглика
Забравил съм на колко съм лета.
Не чувам вече. Ти ли ме извика?

Сега съм уморен и ми се спи.
Оставаш ли – да поиграем после?
Бог пална свещ в смълчаните липи
с най-нежния и ароматен восък.

Различен си от всички и си мил,
не ме подритна, като се умилквах,
погàли ме с ръка и ме зави
със чистата си беличка престилка.

Разказвал бих ти много за гласа
и думите, с които съм прогонван.
Не знам защо ужили ме оса
и ставам някак тих и безтегловен.

Привиждат ми се толкова лица,
от спомените почвам да се шашкам –
преследван съм от глутница деца,
раняван съм със брекене и шашка.

Но пак обичам тоя свят жесток,
макар и любовта да не усещам.
Щом мен ме има в тъжния живот,
навярно някой наумил е нещо.

Благодаря за всичко. Лека нощ.
Не закъсняват звездните експреси.
Лети ли сякаш вехтият ми кош?
Оставам те с добро. Дай лапа.
Рекси.