автор: YOTOVAVA

Бих станала навярно цигулар,
да можех да се преродя отново.
Помъкнала на гръб калъфа стар,
из кални кръстопътища ще бродя.

И ще се спра – в най-крайния квартал,
насред опушена и стара кръчма,
и дълго – до среднощ, да свиря там
сонатите на влюбения стършел.

Ще стържа от кръчмарския тезгях
смирената милувка на липите,
ще мигат дълго в прашните стъкла
разплаканите Божии свещици.

Защото в нищото – без капка жал! –
изтляват най-прекрасните минути.
А звездопадът – цяла нощ валял,
ще се превърне в кална локва утре.

Да ви събуди – със скимтеж и плач –
дали дете, или бездомна котка –
и да се любите – до първи здрач,
когато тъмнината ще се кротне.

И пръстите ми – ако прокървят,
у вас е слязла цялата Вселена.
Навярно всеки ще намери път.
Така ще знам защо съм преродена.