Поетът плачеше с очите на дете.
А после
плюеше в онази орисия,
която го закле да е поет
и словото му
да кове бесило.
С очите на бездушната тълпа
не можеше
да гледа мълчаливо
и сриваше света с една ръка,
а с другата
му палеше кандило.
И на въжето той висеше сам.
Или го дупчеха
отчаяни куршуми.
Жълтата гостенка опита -
не успя -
да го склони
да си пререже думите.
И беше жътва.
Беше ням.
Вълци облизваха човешки рани.
На пръсти влизаше –
нечакан и незван...
Ти не залоствай – нека да остане!
За него никой не миля,
дори в онази бяла пролет.
И даже ватенката топла не успя
да го спаси
от недобрата орис.
И залези догаряха.
И хора.
И мачкаха го лапите челични...
И кучетата виеха нагоре,
И лъжеха звездите,
че обичат...
Как на живота му е все едно –
задрасква
бавно
мълчаливите поети.
А с изтъпеното писателско перо,
поетът плаче пак.
Със очите на детето.