Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Clemence
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13684

Онлайн са:
Анонимни: 70
ХуЛитери: 8
Всичко: 78

Онлайн сега:
:: mamasha
:: Angelche
:: leslieshay
:: zebaitel
:: samotnik
:: venipec
:: Strinka7
:: CheGuevara

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Август 2017 »»

П В С Ч П С Н
  123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031     

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
20 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаПешо и Дивият елф, Първа част
раздел: Разкази
автор: LeoBedrosian

- Внимавай! – предупреждението дойде изневиделица, но звучи съвсем искрено. Пешо се закова на място и върна обратно левия си крак като взе да се озърта, за да локализира гласа.

- Кой си ти? – попита младия гамен и огледа внимателно камъка на който се готвеше да стъпи преди малко.
Чак сега забеляза, че дъждът е подровил парчето скала и ако беше стъпил на него щеше да пролети в дерето. Не знае кой го предупреди, но явно бе доброжелател – къде си ти?

- Може ли да ти имам доверие – гласът идваше още по отблизо и Пешо почувства, че по тялото му полазват малки горски мравки.

- Аз самият си нямам доверие, но ти не се безпокой.

- Не са нервите ти, мравките са истински, стъпил си в мравуняк – промълви Гласът и гамена видя малките черни точици, които бързо пролазват по краката му и се промъкват под износените дънки нагоре.

Отстъпи няколко крачки и с енергични движения започна да изтръсква панталона от досадните гадинки преди да са стигнали до някои по-нежни части от тялото му. В гората няма хора, които да го притесняват, но пък лазят и летят всевъзможни насекоми, които са не по-малко досадни. Нищо, мисли си младото момче, по-добре буболечки, отколкото омразното общество, което не ме приема. Реши да не обръща повече внимание на Гласа. Явно му бе трудно да се отдели напълно от човеците и тяхната реч продължава да го тормози даже вдън гора. Или пък е някой ангел-пазител, който бди над него, отхвърления и онеправдания.

Продължи пътя си по планинската пътечка, въпреки острите камъни и трънливи храсти, които го бавеха, когато чу отново същия глас:

- За къде бързаш, не искаш ли да останеш малко при мен? Да си поговорим, толкова рядко мога да си поговоря с някой…

- Ама, кой си ти и защо не се показваш? – тросна се Пешо и пак спря рязко на едно място. Полянката бе символ на спокойствие и безгрижие. Малки цветчета покриваха пролетната зеленина с весели цветни петна и около тях жужаха мухички, земни пчели и всяка друга миролюбива и спокойна твар. Нищо не предполагаше наличието на тревога и стрес, освен чудния глас, който сякаш извираше от самата Природа.

- Усещам, че те мъчи някаква тревога и това малко ме безпокои, но ако обещаеш, че ще се държиш прилично ще се покажа – чак сега Пешо осъзна, че му говори младо и нежно момиче, което сигурно е и свенливо и затова не иска да се показва. Но откъде, по дяволите идва гласът ѝ? – Мръдни две крачки в ляво, така, сега се обърни на дясно направи още пет крачки. Сега погледни под оная къпина. Видя ли ме?

След като изпълни всички указания, Пешо погледна под храста и в сянката му съзря нещо средно между представите му за самодива, подвижна кукла и малко женско гномче. Бе високо не повече от половин метър, облечено в ефирна зелена рокличка и му се усмихваше. Малките мравки пак полазиха момчето и то усети, че го обзема непреодолим ужас. Отдавна бе престанал да вярва в Дядо Мраз и приказките, а това, което виждаше по никакъв начин не се връзваше с прагматичните му представи за реалността.

- Виждаш ли защо не ти се показах, не исках да те безпокоя.

- Виждал съм и по-обезпокоителни неща, не бой се. Коя си… ти?

- Аз съм Дивият Елф, а ти си Петър, нали? – по увереността с която позна името му разбра, че си има работа с необикновено същество с магически способности – Идваш от големия град и не искаш да се връщаш повече там, защото всичко ти е омръзнало, нали!?

- Не съм искал да ми врачуваш! Какво си ти, по дяволите!? Горски дух, или таласъм, който мимикрира в тялото на невинно същество?

- Преди малко не мислеше така, когато те предупредих и спасих целостта на краката ти. Сега защо се гневиш?

- Не съм те молил за никаква помощ, ако искаш ще се върна да пролетя с оня камък, за да се отърва от присъствието ти.

- Знаеш ли, че ние с теб си приличаме? И аз съм изгонена от своите – малкото момиченце излезе изпод сянката на къпината и се приближи уверено до учудения гамен – затова съм Див елф, ако това ще те успокои.
Категоричното заключение, придружено с няколко решителни замаха на малките ѝ ръчички накараха сърцето на Пешо да се вледени, като видя колко безкомпромисно се справи с няколко упорити земни пчели. Но това, което най-много го впечатли бе точността с която позна, че бе изгонен от обществото. А и той не държеше да живее повече сред лицемерие, подлост, лъжа и гнусен комерсиализъм. Бяха му омръзнали до смърт. Когато стана достатъчно зрял, за да разбере, че хората няма да се променят реши че и той няма да се променя и ще ги напусне. Ще избяга и ще заживее свой собствен, макар и лишен от удобствата на цивилизацията живот.

- Тук грешиш. Никой не ме е гонил, аз сам реших да избягам. Мога да се върна когато поискам…

- Но няма да го направиш, нали? Изключил си тая възможност и си решил сам да се справяш до където ти стигнат силите. Не го отричай, знам го. Несъвместимостта между обществените норми и личната етика не изглежда, като принудителна раздяла. В такава ситуация излишен е субекта, който не се вписва в нормите на обекта. На пръв поглед субекта сам взима решение да напусне обективното тяло, но на практика се получава, че обществото със своите стандарти и нетърпимост изгонва индивида и го обрича на самотно съществуване… поне докато той не срещне сроден индивид и не реши да дели съдбата си с него…

- Теб да не са те изгонили за прекалено философстване от обществото на елфите? Ако е така, то знай, че ние с теб не споделяме общи интереси, нито може взаимно да се утешим.

- Знам го от личен опит. И аз не се вписах в идеалното общество на горски феи. Затова живея сама в тоя пущинак. – промълви тъжно Дивия елф и уби без да се замисля един голям, почти колкото нея зелен ливаден гущер - И да знаеш, че не ти предлагам взаимност.

- Хайде сега, ти да не се разсърди? Ела да поседнем на тоя дънер, но преди това ми обещай, че няма да се разправиш с мен като с гущера преди малко. И понеже виждам, че знаеш всичко за мен, за да сме равнопоставени искам и ти да ми разкажеш своята история.


Публикувано от Administrator на 08.08.2017 @ 17:50:00 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   LeoBedrosian

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

Лунното езеро
автор: leslieshay
111 четения | оценка 5

показвания 37890
от 50000 заявени

[ виж текста ]
"Пешо и Дивият елф, Първа част" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващият ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Пешо и Дивият елф, Първа част
от leslieshay на 09.08.2017 @ 03:31:11
(Профил | Изпрати бележка)
Интересно :) Ще чакам следващата част!