автор: FluBalu

Ще лазим по тревата от желания –
ранени, ослепели и гневливи,
додето из предречените пътища
ветрищата сърдито ще воюват.
Защото по неведоми причини
сърцата са гнезда за бели гълъби,
но мракът непростимо ги очерня
преди да се роди любов от изгреви.
Преди един, по-ален от кръвта ни,
през процепа на слепите зеници
да хвърли шепа дъжд като страдание
и капките отново да покълнат.
Тревата ще омекне от телата ни,
от пръстите, които я гадаят
и в залеза на всяка горделивост
ще трепка като песен от коприна.
Ще гали разораните ни белези
и с дъхава уста ще ни целува.
Изправим ли се, може да открием,
че гълъби били сме всъщност – ние.

Цвета Иванова