Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Clemence
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13684

Онлайн са:
Анонимни: 64
ХуЛитери: 8
Всичко: 72

Онлайн сега:
:: mamasha
:: Elling
:: marisiema
:: doktora
:: lennichkata
:: venipec
:: Strinka7
:: CheGuevara

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Август 2017 »»

П В С Ч П С Н
  123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031     

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
20 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаНощницата
раздел: Разкази
автор: sylviamak

След куп объркани връзки и един провален брак зад гърба си, Нора реши, че е време за промяна. Промяната трябваше да е цялостна, фундаментална – сиреч, от корен. Беше на 35 години; докато колегите ѝ от университета стягаха първолаци и караха семейни коли, тя живееше сама, под наем в краен квартал. Караше раздрънкан Форд с две врати, който бившият ѝ вече съпруг беше купил на безценица от някакъв далечен братовчед. Впрочем колата я купи тя – по онова време той пак беше без работа.
На всичко това обаче, му идваше краят.

Години наред майка ѝ повтаряше, че семейство се гради като къща – бавно и методично, с търпението на торен бръмбар. Всяка тухла, нареждаше тя, всяка керемида, беше от значение, а основата на тази чудна постройка се крепеше, още от прастари времена, върху умението на жената да приласкава мъжа.

– Мъжът е дете – обясняваше майка ѝ докато слагаше фиде в супата. Беше минала набързо, но след кратка ревизия на хладилника, реши да остане, за да сготви.
– Иска да го нахраниш, да го изслушаш, да го погалиш.
Супата завря и тя внимателно намали котлона. После погледна часовника на стената. – Има още петнайсетина минути да поври.
Седна, облегна лакти на масата и се загледа в дъщеря си.
– А ти какво правиш? По цял ден седиш и се цупиш. Навличаш тия смешни пижами на мечета, като че си на пет. Другите жени си купуват дантелени нощници, за да си показват циците, ти си обуваш детски пижами – тя се облегна назад и поклати глава.
– Така не се задържа мъж, мила моя. Мъжете искат уют. И Мария Кюри да си, тях това не ги интересува. Мъжете искат усмивки.
– И дантели – каза Нора.
– И дантели – повтори майка ѝ, – мечетата са за децата. Ако въобще ги имаш някой ден – допълни хладно и се изправи.
Нора извади цигара; запалката заяде и тя стана, за да вземе кибрит от шкафа над печката. Вдигна капака на тенджерата – фидето плуваше в средата на супата като оплетена топка конци.
– Увряла е – каза тя и изключи котлона.

Майка ѝ обичаше да спори. Спореше студено, без емоции, което винаги ѝ даваше предимство – докато отсрещната страна се разгорещяваше и губеше логическата нишка на аргументите си, тя оставаше спокойна, почти вглъбена в себе си, и вадеше довод след довод, като фокусник, който вади зайци от шапката си. Нейна трябваше да е и последната, финална реплика във всеки спор. В противен случай вдигаше кръвно и не се обаждаше с дни.

Вечерта след пижамения разговор, Нора попита мъжа си дали се дразни от дрехите ѝ. – Искаш ли да нося по-женствени неща. Нощници например. Ей, мечок такъв, пречат ли ти моите мечета? – подразни го тя.
– Майка ти пак те е анализирала. Не. Не ми пречат. По-важно ми е какво има отдолу – каза той и стана да се облече. – Отивам за цигари.

Половин година по-късно разбра, че ѝ изневерява с нейна бивша колежка от работата.

Денят, в който ги видя заедно, се прибра вкъщи и се защура из стаите. Разглеждаше мебелите, един по един, сякаш ги виждаше за първи път. Стъклената маса в хола, с извити като куки крака. Беше подарък от майка ѝ за първата им годишнина. Нора тайно я мразеше – всеки път, когато минеше край нея, матовото стъкло отразяваше силуета ѝ, разкривен до неузнаваемост. Диванът, който купиха спонтанно от гаражна разпродажба. Триизмерна карта от плат, казваше мъжът ѝ и проследяваше с пръст вдлъбнатините, оставени от телата им. Дъбовият четирикрилен гардероб, единственото наследство от баба ѝ. Беше твърде голям, за да влезе в асансьора, когато се нанасяха; трябваше да го разглобят и качат на части. От суеверие и страх да не го повредят, не беше посмяла да запали, и застанала на площадката пред блока, гризеше ноктите си със същото настървение, с което носачите вадеха пироните от твърдото, лъскаво като седефена черупка, дърво.

Нора разтвори тежките дъбови врати. Лъхна я мирис на дърво и сапун – баба ѝ я беше научила да слага сапуни между катовете сгънати дрехи, за да пъди молците и да ухае всичко на чисто. Заизважда дрехите на мъжа си, една част струпа на пода в спалнята, другите натъпка в куфар. Завлече куфара до балкона и без да погледне надолу, театрално го метна през парапета.

От удара със земята куфарът се отвори и дрехите весело се разпиляха по земята: тениски с надписи „Харли Дейвидсън“ и „Влакът ще бъде тук когато дойде“, пуловери, ризи и няколко чифта дънки. Група деца от близкото игрище се приближиха и лениво огледаха разпилените дрехи. Едно от децата се наведе и прибра нещо в раницата си, но Нора не видя какво – застанала на балкона, тя се взираше във върха на планината, който наблюдаваше града като голямо триъгълно око.

Първите, най-тягостни дни след развода съвпаднаха с лятната ѝ отпуска и тя се зарови в скръбта си като хамстер в стърготини. По цял ден седеше на дивана и разглеждаше стари снимки. Опитваше се да анализира с какво я превъзхождаше колежката ѝ. Не беше по-хубава, не беше и умна, в никакъв случай. Омъжена, с две деца.
– Гад мръсна! – каза Нора на глас и посегна към бирата на масата. Замисли се за съпруга и децата на колежката ѝ, другите три страни в този любовен петоъгълник. Стана ѝ мъчно за тях, прииска ѝ се да им се обади и да им каже нещо хубаво.
– Сигурно носи дантелени нощници – каза Нора на празната бутилка. – Сигурно носи шибани дантелени нощници докато се шиба с шибания ми съпруг!

Същата вечер дойде решението за промяна. Щеше да промени всич–ко. Изначално. Ще изгради проклетата къща, тухла по тухла. Висока до небето, със здрави стени и широки светли прозорци, та целият град да ахка и да охка от завист. А тя, вчесана и нагиздена като княгиня, ще излиза всяка вечер на прага. С усмивка.

Внезапно ѝ олекна, сякаш най-трудното беше минало. Изпи двойна доза аспирин и реши да се обади на майка си. Не се бяха чували от края на делото, тогава майка ѝ беше излязла първа от съдебната зала, величествена като героиня от древногръцка трагедия.

Телефонът дълго даваше свободно и точно преди да хлопне слушалката, чу тихия глас на майка си.
– Какво правиш бе, мамо, притесних се да не е станало нещо – Нора заговори бързо и нервно, като на изпит. – Реших да се променя, мамо. Сега не ми се обяснява, но беше права. Започвам от утре.
– Пияна си – каза майка ѝ, и слушалката обвинително изпука.
– Не съм, тоест пила съм, но не съм пияна. Нали ти казах, беше права. Започвам от утре. От шибаната нощница – и затвори.

На сутринта, изкъпана и облечена в свежа бяла рокля, Нора излезе навън. Чувстваше се пречистена, лека като пух. Хората около нея я заглеждаха, едно дете ѝ махна с ръка. Тя му се усмихна широко, кимна и пак се усмихна. Имаше чувството, че ако спре да се хили, ще заплаче и сълзите ѝ ще текат три дни и три нощи. Като в приказките.

Вървеше бавно из града, свиваше в преките, изчиташе табелите на магазините: Обущарница „При бай Манол“, Пекарна, Фризьорски салон „Късо-дълго“, Школа по латино танци „Карменсита“. Слънцето я напече, устата ѝ пресъхна. Плитката, която сплете преди да излезе, символ на новото женско начало, което предстоеше да открие в себе си, висеше на гърба ѝ, раздърпана като магарешка опашка.

Видя го в самия край на една тясна улица: малко магазинче с кокетен надпис „Бельо“. Табелата беше стара и олющена, но буквите бяха изписани красиво, с множество завъртулки и меки, заоблени линии, сякаш художникът се бе опитал да претвори овалната мекота на голото женско тяло в една-единствена дума.

Нора забави крачка и се озърна. Чувстваше се потна и уморена, внезапно ѝ се прииска да се прибере и да си събуе сандалите – бяха нови и след дългото ходене, краката ѝ се бяха подули. От съседната витрина надменно надничаха гологлави манекени, потънали в пухкави палта от естествена кожа. На отсрещния тротоар имаше бар с дървени маси, повечето празни. Млад мъж с гъсти вежди и начумерен поглед, който ѝ напомни на бившия ѝ съпруг, я огледа бегло, без особен интерес. Нора рязко сви към магазина.

Разнесе се звън на камбанка и тя неволно замижа – след ослепителното лятно слънце, полумракът опари очите ѝ. Затвори пипнешком вратата и се обърна. Отвън магазинът изглеждаше малък, вътре се стесняваше още повече. Пред нея се простираше дълъг коридор по чийто стени висяха всевъзможни модели бикини, нощници и пижами, захванати с кабърчета за избелелите тапети. Една от пижамите приличаше на гротескно разпятие от плат и дантела: долнището висеше отпуснато надолу, с лека чупка в колената, ръкавите бяха неестествено изпънати нагоре и встрани. В края на всеки ръкав лъщеше едро черно кабърче.

Тя си пое дъх и тръгна напред. За миг ѝ се стори, че стените се люшват към нея и стотици разноцветни ръкави се опитват да я сграбчат. Изпита страх – силен, всепоглъщащ – но и някак странно, необяснимо познат. Отново погледна опънатите като змийски кожи дрехи и усети как нещо се раздвижва в дълбините на паметта ѝ – тромаво, като внезапно повлечен от течението удавник.

Споменът проблесна неуверено, почти срамежливо, а после избухна в съзнанието ѝ, и тя видя пред себе си къщата на баба ѝ на село. Като дете, всяка година прекарваше ваканциите си там.

Нора обичаше баба си. Беше мълчалива жена, ниска и жилава, изсушена от времето като стръкче чубрица. Пържеше най-вкусните яйца на света и умееше да прави козунак, който се разстилаше върху езика като свила. Когато баба ѝ копаеше в градината, Нора присядаше наблизо и с наслада поемаше тръпчивата миризма, която се процеждаше от пръстта. Беше ѝ горещо, чувстваше се отпусната и доволна, сякаш бе погълнала целия летен зной. От време на време, от пръстта се подаваше белезникав червей, сгърчен на въпросителна от страх. Нора го подхващаше с пръчка и внимателно го отнасяше на безопасно място, далече от смъртоносната лопата. Баба ѝ я гледаше мълчаливо, само очите ѝ се смееха с любов, необятна и страшна като вселената.

Беше смело дете: катереше се по дърветата и прескачаше без страх високата ограда на съседите. Веднъж се бе покачила чак горе на покрива, за да достигне последните, най-сладки черници за сезона – тъмни и сочни, те се разпукваха в устата като пиявици.

Нощем, когато се притиснеше до баба си в голямото желязно легло, мечташе за стълба, по която да се изкатери до звездите. Искаше да набере цяла кошница звезди; щяха да ги затворят в буркани и през зимата, когато станеше студено и тъжно, двете с баба ѝ щяха да си кусват с лъжицата по малко звездно сладко и да се топлят.

Нора беше смело момиче и не се страхуваше от нищо. Освен от мазето.

Въздухът долу беше винаги влажен, дори в най-сухите летни горещини. По дървените рафтове кротко дремеха малки и големи тави за печене, стари тенджери, купчини капачки. От забитите в стените пирони висяха букети мащерка и риган. Имаше цяла армия буркани, натъпкани до горе с туршия, със сладко от ягоди и домашна лютеница – тъмно червена и гъста като съсиреци кръв.

Мазето предлагаше храна, като добродушна старица, която раздава бонбони на децата в парка; и все пак, там долу, Нора усещаше нещо заплашително, сякаш хладният полумрак я дебнеше с поглед. Когато слизаше за някоя тава или буркан със сладко, страхът я сковаваше и едновременно с това, я караше да забърза крачка, докато накрая грабваше каквото търсеше и изхвърчаше навън, цялата разтреперана.

Баба ѝ беше починала отдавна. След смъртта ѝ, родителите на Нора бяха продали къщата с градината. От години не беше ходила в селото, макар че братовчедка ѝ все още живееше там и от време на време я канеше на гости. Нора винаги любезно отказваше.

И ето сега, застанала в тесния коридор, загледана в причудливите фигури, приковани за стените, внезапно я връхлетя такава мъка по детството, по дългите летни дни, по обичта, която виждаше в очите на възрастните, че дъхът ѝ секна и Нора заплака.

Плачеше, когато отвори вратата, за да пристъпи обратно в горещия следобед. Камбанката тъжно пропя и тя се смеси с тълпата, която я понесе към дома ѝ като приливна вълна.
Плачеше, докато събираше разпилените по дивана снимки – плачеше и когато ги натъпка в кофата за боклук, а после нежно я затвори – сякаш затваряше капака на ковчег.
Плачеше, защото след толкова много години, мракът в мазето на баба ѝ най-сетне я беше сграбчил. Беше се промъкнал вътре в нея, в светлото на душата ѝ, където никога повече нямаше да му е студено.
Нора плака цели три дни и три нощи.
Като в приказките.


Публикувано от anonimapokrifoff на 24.07.2017 @ 16:36:36 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   sylviamak

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 6


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

Лазарица
автор: esperanca
125 четения | оценка няма

показвания 49574
от 125000 заявени

[ виж текста ]
"Нощницата" | Вход | 6 коментара (13 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващият ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Нощницата
от libra на 28.07.2017 @ 00:50:15
(Профил | Изпрати бележка)
аз никога не съм живяла на село и не съм имала баба/дядо/ които да ме обичат, не съм имала съпруг, който да ми изневерява, денят на развода бе един от най-щастливите дни в живота ми :))) та исках да кажа, че не съм съпричастна с историята за която се разказва, но твоят разказ ми харесва и е мн.добре написан
поздрав :)


Re: Нощницата
от SylviaMak на 29.07.2017 @ 10:40:43
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря!
поздрав:))

]


Re: Нощницата
от elsion (negesta@gmail.com) на 27.07.2017 @ 18:18:18
(Профил | Изпрати бележка) http://negesta-lucidity.blogspot.bg
Хубаво пишеш :)

(...лошо е мракът да те сграбчи; трябва да излееш отгоре му кофи с лазурна боя...)


Re: Нощницата
от SylviaMak на 29.07.2017 @ 10:38:31
(Профил | Изпрати бележка)
..и да му изрисуваш мустаци, уши и опашка. Успееш ли да му се надсмееш, си спасен:)

]


Re: Нощницата
от pastirka (prestizh@abv.bg) на 26.07.2017 @ 09:50:45
(Профил | Изпрати бележка)
Скоро разказ не ме е хващал за гърлото! И ти си виновна за това, момиче талантливо! Прекрасен стил и усет към малкия детайл, който кара картината да оживее и ти подарява чувства, избухнали в теб самия! Аплодирам горещо умението ти да разказваш така увлекателно! С удоволствие бих прочела роман от теб!


Re: Нощницата
от SylviaMak на 27.07.2017 @ 09:06:52
(Профил | Изпрати бележка)
Много благодаря! Стопля ми се душата когато някой намира смисъл и чувство в разказите ми. За роман мисля отскоро..от дете пиша разкази и стихове:)

]


Re: Нощницата
от pastirka (prestizh@abv.bg) на 27.07.2017 @ 14:53:07
(Профил | Изпрати бележка)
Престраши се! Напиши го! Можеш! Пожелай го! Изкачи творческия си връх! И не се страхувай! Стискам палци! С теб съм!

]


Re: Нощницата
от kameja на 25.07.2017 @ 15:47:36
(Профил | Изпрати бележка)
Талантлив разказвач си, много ми допадна идеята за звездно сладко и целият разказ, разбира се.


Re: Нощницата
от SylviaMak на 26.07.2017 @ 09:55:09
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря:)
Мечтая за звездно сладко от дете. Двете с баба ми, светла й памет, седяхме и си говорихме веднъж на село колко хубаво би било да можем да затваряме звездите в буркани. Също и радостта, мечтите, детският смях..всичко, което ни прави щастливи. Така, когато човек се почувства тъжен или депресиран, вместо да пие хапчета, ще може да си хапва по малко щастие..и да се стопля вътрешно.

]


Re: Нощницата
от Elling (mizzzantrop@abv.bg) на 24.07.2017 @ 21:36:31
(Профил | Изпрати бележка)
Както вече писах: и на мен ми сe дорева, а тук, с разказ, ме е разревавала само Nadie...
т.е., опитвам се да кажа, че можеш да пишеш, ама много можеш ;)


Re: Нощницата
от SylviaMak на 24.07.2017 @ 22:38:54
(Профил | Изпрати бележка)
Когато друг намери нещо свое в моите разкази: безценно. Благодаря ти:)

]


Re: Нощницата
от leslieshay на 24.07.2017 @ 18:48:48
(Профил | Изпрати бележка)
Спомниш си и аз за старата къща на баба и дядо и тамошното мазе. Страшничка си е мисълта усещането от него да се стаи в теб. Много ми хареса разказът.


Re: Нощницата
от SylviaMak на 24.07.2017 @ 22:41:26
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря, радвам се:))

]