И пак е лято. Морето сякаш спи,
на юг протегнало ръцете мокри.
А залезът над къщите пълзи,
събрал в могъщите си шепи огън.
Луна бледнее, топъл полъх я теши
и приливът вълните гали нежно.
Какво ли още, Боже, ме държи,
та се потапям в чудото вечерно?...
Залязва слънцето. И птичите ята
кръжат над мене като облак рехав.
Във писъка им глъхне моята душа
и мъката отеква във небето.
Задушно е, а горе сребърни стрели
като езици лижат свод небесен.
Душата ми събудена тупти
и рови се в сърцето ми ранено.
От този огън спира ми дъхът.
И сякаш в миг ще пламне и сърцето.
Аз знам, че кратък пристан е светът,
че ще сме вечни горе, на небето.
Но този свят младее, няма да умре.
Какво, че в него само сме на гости?
В зори ще светне пак това море
от фосфора на слънчевите пръсти.
И над съдбата ни, над цялата земя,
над власти, над епохи и пространства
ще свети ярко като бисерна звезда
стихът - изстрадан, и горещ, и страстен.
Не ни плашете, горди хоризонти!
Тополи, пейте ни със нежните листа!
Мечти летете, неподвластни на закони!
Поетът е по-силен от смъртта!
И даже да ни няма в следващия миг,
вълните, бризът ще нашепват сладко
роденият в сърцата ни богати стих,
прекрачил границите на живота кратък...