автор: apostola

Изплъзват се дните ми вече-
оставят ми сноп от тъга.
Луната- нали е далече,
със мене си прави шега.

Затихва обиден смехът ми
и нощна роса ме ръми.
Нараства у мене страхът ми,
щом пулса в гърди загърми.

Но гледам напред със надежда,
по спомен се връщам назад.
А днешната болка се свежда
до сложен живот на хазарт.

Но все пак следа ще оставя
по тръгнал през тръните път.
И нещо от мен ще представя
там- горе- пред божия съд.

Последното слънце прегръщам
и нищо от него не скрих.
На всяко въпросче отвръщам
с написан по пътя си стих.