автор: leslieshay

След шест години войната приключи. Шест години на страх, глад и смърт. Шест години на неизвестност дали днешния ден няма да ти е последен. Но най-накрая свърши. Войникът оцеля.
Сега от час вървеше по козята пътечка нагоре по планината. Спря да почине, подпирайки се на грапавия стол на жилаво дърво. От двете му страни го закачакаха храсталаци и трънаци, ниски клони го караха да се привежда. Навсякъде жужаха насекоми, а войникът размахваше ръка пред лицето си, за да ги прогони. Жегата беше ужасна дори в гората, дори на свечеряване. Целият бе плувнал в пот. Но трябваше да продължи. Всички тези години само мисълта как един ден ще го направи го крепеше.
Погледна нагоре, а после затвори очи. Заслуша се. Под песента на насекомите и цвърченето на птиците можеше почти да чуе ниския грохот. Изведнъж умората, жегата и ухапванията от комарите вече нямаха значение. В тялото му се вляха нови сили и войникът отново се почувства като на седемнадесет, когато за пръв път изкачи тази пътечка.
Закрачи нагоре по-бързо отвсякога. Краката му летяха по познатата земя, а той се чудеше как нищо не се е променило за толкова години. Ето го ъгловатия камък, на който трябваше да стъпи. Ето го коренът, в който се беше спънал веднъж. Ето я туфичката сини цветя от дясната страна, от които бе откъснал едно, за да го закичи в медноруса коса.
Ето го звука на падащата вода и внезапния хладен ветрец.
Слънцето се беше скрило. Кръглият лик на луната ставаше все по-ярък горе в небето. Звездите започнаха да никнат една след друга, сякаш някой от другата страна на мастилената пелена пробиваше малки дупчици, през които прозираха светлината на утрешния ден и надеждата. Войникът преливаше от нея. Защото тя бе впримчила неговите очи със своите красиви лешникови и му обеща, че ще бъде там. Че ще го чака.
Не спираше да сънува очите й.
Направи още няколко крачки, сви по пътя, мушна се между два високи храста и дъхът му секна за миг, както всеки път, щом зърнеше тази гледка.
Тя го наричаше Лунният водопад. Местните си имаха друго име за него, но войникът използваше онова, което тя му даде. Беше подходящо. Водата се стичаше от десетина метра между две обрасли с мъх скали, падайки сред облак фини пръски в съвършено кръгло езеро. В единия му край растеше явор. И само през лятото, само за няколко седмици водата искреше със своя собствена, призрачна светлина. Разни учени го обясняваха с някакви микроорганизми, които живеят в нея. Тя обаче придаде магия на мястото, като измисли цяла история за него. Още помнеше сладкият й глас, докато, натопила крака в блещукащата вода, му разказваше как преди много, много години имало двама влюбени, които идвали при водопада, за да се срещат тайно. Семейството на девойката искало да я омъжи за друг мъж, но тя не искала и така с момъка се разбрали да избягат. В уречената нощ двамата тръгнали, но годеникът на девойката някак научил и ги подгонил, пращайки кучета след тях. Влюбените бягали, бягали, докато накрая не стигнали ръба на скалите горе. Без изход и с кучетата по петите им, двамата скочили.
- Тя си ударила главата в ръба, а пък той паднал на брега. – Спомни си, че му каза.
Тогава той я погледна и се засмя:
- Това е ужасно!
- Не, не е ужасно! – Възрази тя възмутено. – Не си чул цялата история! Слушай! Кръвта й... – При това той се бе засмял още повече, а пък тя го перна по рамото и по-високо продължи: - Кръвта й потекла в езерото и то заблестяло. Заблестяло толкова ярко, че нощта се превърнала в ден, а когато най-накрая светлината затихнала, от двамата не било останало нищо. Само един ясен на брега и искрящата вода.
- Значи нашият ясен е труп, а пък водата е кръв? – Подкачил я беше, само за да види нацупените й недоволно устни.
- Капчица романтика няма в теб! – Обвинила го беше, а пък той я целуна, карайки я да забрави, че му е ядосана.
Почти можеше да ги види сега – два прирзачни спомена на брега на езерото. Но вече нямаше да му се налага да живее само със спомените. Вече щеше да може да я прегръща и усеща до себе си. Мисълта го накара да се усмихне. До този момент дори не знаеше дали още е способен да го прави, но ето, че схванатите му от неупотреба мускули и застиналото му в перманентно изражение на стоическа печал лице се размърда. Войникът почти очакваше нещо да изскърца, докато се оглеждаше. Търсеше я. Беше му обещала да го чака.
Обещала бе, ала я нямаше. Почувства се глупаво, че е очаквал да я намери тук. Толкова по-логично щеше да е да отиде до дома й, но въпреки обвинението й, че не е романтичен, всъщност май се оказваше, че е точно такъв. Нямаше ли да бъде прекрасно да се видят – той на единия бряг, тя – на отсрещния, приседнала под ясена? Той щеше да заобиколи, тя щеше да се затича към него и да се хвърли в обятията му. Щяха да плачат и да се смеят, и да поплачат още малко, докато се прегръщат, сякаш другия е единственото, което ги свърза с живота.
Войникът въздъхна, потри тила си със загрубялата си ръка и се отправи към ясена. През есента листата му придобиваха най-прекрасния червен цвят, но сега бе още зелен. Застана до дървото и се усмихна, като видя издълбаното в ствола сърце с имената им. Бяха още деца тогава, дори не мислеха за войни. Но този ясен бе присъствал както на първата им целувка, така и на сълзите им на раздяла. Войникът го потупа дружески и едва не падна в езерото, когато той му проговори с тънко гласче:
- Какъв е този чувал?
Трябваха му няколко секудни да си прибере сърцето обратно в гърдите и да осъзнае, че нито е полудял, нито дървото наистина говори, а просто има някой в клоните му. Погледна нагоре и видя тънките крачета на малко момиченце да се клатушкат от един клон.
- Какъв чувал? – Попита я.
- Този на гърба ти. – Отвърна и посочи.
- Това не е чувал, а мешка.
- Мешка?
- Войнишка раница.
Детето си пое рязко въздух и подскочи веднъж на клона, карайки листата да се разшумят.
- Войнишка?! Като на героите? Тогава трябва да познаваш баща ми! Познаваш ли го?
- Не знам. Как се казва?
- Ами... – Ентусиазмът на момиченцето позатихна, докато замислено зачеса носа си отстрани. – Не помня.
Войникът изсумтя развеселено.
- Не се смей! – Скара му се засрамено. – Не съм го виждала никога!
- Нито веднъж?
- Ъ-ъ. – Поклати глава. – Мама каза, че тати ме е оставил като дар за нея, когато е отишъл да бъде герой. Че се бие със зли неща. Вероятно змейове. – Заключи авторитетно. – Дано някой змей не го изяде. Много искам да се запозная с него и да го питам как изглеждат змейовете. Ти виждал ли си?
Войникът премига срещу нея, едва успявайки да следи мисълта й. Змейове. Беше виждал много злини за тези шест години. Дали се равняваха на някой много зъл змей?
- Кой знае? – Повдигна рамо и се усмихна на недоволната физиономия на момиченцето. Толкова му беше позната, като сбръчи носле така. – Я кажи, ти защо си тук толкова късно? Къде са родителите ти?
Детето отклони поглед и зачопли клона, на който седеше.
- Чакам мама.
- Тук ли ви е срещата? – Попита невярващо. Това беше доста труднодостъпно място, особено през нощта, а момиченцето не можеше да е на повече от шест-седем.
- Мхм. Мама каза, че когато водата събере лунните лъчи и заблести така, ще се случи нещо хубаво. Чудо. Защото това било вълшебно място, където двамата с тати са се запознали. Виждаш ли сърцето на дървото? Това трябва да са имената на мама и тати. Не мога да чета още, но... Хей! – Ахна така, сякаш изведнъж е разбрала истината за Вселената. - Можеш да прочетеш как се казва баща ми!
Войникът остана вторачен в нея, а после сведе поглед към ръката си, покрила овековечената им върху дървото любов. Погали нежно очертанията на сърцето, името й.
- Кога каза, че ще дойде? – Попита я глухо.
- Не е казвала, но знам, че ще бъде, докато водата блести така. Каза, че по цяла година лунната фея събира лунните лъчи, които се отразяват във водата, и чак през лятото събира достатъчно сили, за да го накара да заблести. И когато заблести, лунната фея изпълнява желания! – При това въздъхна. – От две седмици чакам да изпълни моето. Искам да видя мама само за малко и да я питам дали й харесва при ангелите.
- При ангелите... – Повтори глухо.
- Мхм. Отиде при тях тази зима.
Войникът застана съвършено неподвижен, докато светът около него се разпадаше. Невъзможно. Тя му обеща, че ще го чака. Не можеше просто да си е отишла. Не можеше...
- Хей, господине, добре ли си? –Попита момиченцето.
Като не получи отговор, ловко се спусна по дървото и скочи до него. Той я гледаше с насълзени очи. Гледаше същата медноруса коса. Същите лешникови очи. Толкова мъничка и крехка, но несъмнено нейна. Негова.
Той й я беше дарил преди шест години, а сега тя му я поверяваше.
- Знаеш ли? Майка ти е била права. Лунната фея наистина върши чудеса.