автор: leslieshay

- Меридит Чапман, би ли се качила при мен?
- Какво? – ахна объркано Лизи.
Чу щастлив смях зад себе си и се обърна да погледне. Меридит Чапман вървеше към подиума, а тълпата с ръкопляскане се разтваряше пред нея, за да й направи път. Меридит с гарвановочерната коса и сочните устни. Меридит с изкрящите очи и пищните форми. Сигурно заради тях я е избрал, помисли си някак отнесено.

Не можеше да повярва. Дори когато Мартин падна на едно коляно, дори когато извади пръстена и го поднесе на Меридит. Дори когато я попита: „Ще се омъжиш ли за мен?“, а тя задъхано отвърна с „Да“. Не можеше да повярва, защото всичко това трябваше да се случва на нея. Лизи трябваше да стои до усмихнатия доволно крал, да бъде прегръщана от красивата кралица и да се любува на пръстена на ръката си.

Усети погледите на Марго и Франсис върху себе си. Видя майка си да приближава. По лицата им бе изписана загриженост и съжаление и изведнъж й стана трудно да диша. Трябваше да се махне от тук.

- Не бягай. – каза страшникът съвсем тихо, преди дори да е взела решението да направи и крачка. - Не показвай слабост. Ако избягаш, всички ще разберат. Танцувай с мен.

За миг Елизабет бе твърде възмутена от фамилиарното отношения и съвета на войника, за да си спомни, че е разстроена.

- Какво? – заекна.

- Аз съм чудесен танцьор. Сега ще демонстрирам. – отвърна той и я повлече след себе си. Щом си хареса място, където да танцуват, намести ръцете й, където трябваше да бъдат и започна да я води.

Тя го гледаше със зяпнала уста, а той й се хилеше с нещо, което трябваше да минава за чаровна усмивка.

- Полудяхте ли? – просъска тя и в момент на нерешителност дали да го изблъска или да го ощипе, стисна здраво раменете му. Материята на кафтана му й беше непозната – чувстваше я тънка като коприна и груба като вълна под пръстите си.

- Съвсем не. Просто помагам на красива, млада дама да избегне публично унижение.

Той пак й се усмихна, но напомнянето за ситуацията й й попречи да се трогне от комплимента. При поредното плавно завъртане, Елизабет потърси Мартин с поглед. Двамата с Меридит приемаха поздравления от гостите. От мисълта, че и тя ще трябва да поднесе своите, й призля. Но поне нямаше да се е изложила, като избяга. Никак не й харесваше да е длъжница, особено на такъв нахалник като страшника.

- Нямаше да избягам. – каза му.

- А как бихте го нарекли? Стратегическо отстъпление? – продължи да й се усмихва.

Лизи сви вежди ядосано. Този я подиграваше!

- И не саъм чак толкова „млада“ дама! – възкликна тя в опит да намери някакъв начин да му отвърне. Едва не примижа, като видя смеха в очите му и осъзна колко глупаво прозвучаха думите й. – Или поне не съм чак толкова по-млада от Вас!

Като се загледа, с нежелание призна пред себе си, че не е никак неприятен за гледане. Носът му бе леко кривнат на една страна, вероятно от чупене, и кожата му изглеждаше груба и обветрена, но извън това чертите му бяха... правилни. Някои дори биха ги определили за красиви и дори аристократични. В друг живот такъв като него би могъл да е актьор в театъра или пък сервитьор. Може би дори любовник на някоя богата дама. Със сигурност много по-лесен живот от онова, което сега вършеше – каквото и да бе то. Знаеше само, че е свързано с битки и опасности. Дори на откъснатото им кралство идваха новини за жестоката борба със сенките и фантомите. Елизабет не можеше да си представи защо някой би предпочел да прави това.

- На колко години сте? – попита го тя.

- Мислех, че такива въпроси не се задаваха, милейди.

- Госпожица. – поправи го. Нямаше знатно звание. Нямаше и да има. – И това правило важи само за дамите.

- А, разбирам. В такъв случай – на двадесет и две.

- Наистина?

- Защо? По-млад ли изглеждам? – и той започна да върти глава насам и натам, за да й позволи да го огледа хубаво.

- Не. По-стар – подразни го Лизи с малка усмивка, която обаче бързо се стопи. – Освен очите. – сребърни. Бяха сребърни, досущ като емблемата на гърдите му, и искряха живо.

- Харесвате очите ми?

- По-скоро завиждам – каза Елизабет и реши на свой ред да нападне. - Някога казвали ли са Ви, че имате дълги мигли като на момиче?

Страшникът ахна с не съвсем престорено възмущение.

- Знаете ли, не приемам обиди от хора, чието име дори не знам! – заяви той.

- Анонимните обиди са най-сладки. – каза тя.

Войникът й се намръщи страшно и я завъртя бурно, предизвиквайки тихия й кикот.

- Настоявам за името Ви!

- Защо? Искате да ме предизвикате официално на дуел ли? – подсмихна се девойката. – Елизабет Шей.

- Елизабет – повтори той, сякаш опитваше сричките.

По някаква причина да чуе името си, казано с неговия плътен глас, я накара изведнъж да осъзнае колко висок е и колко широки са раменете под дланите й. До него изглеждаше мъничка - като дете.

Прокашля се и попита:

- А Вие? Как се казвате?

- Финиан Калахан. – представи се. – Наричайте ме Фин.

- Нямам подобно намерение, господин Калахан.

Музиката спря. Танцът свърши.

- Жалко. – усмихна се със съжаление той. Сетне се поклони дълбоко и докосна кокалчетата на ръката й с устни. – Запазете ми още един танц, Елизабет. Може би тогава ще успея да Ви убедя.

- Лизи!

Марго и Франсис крачеха забързано към нея, разбутвайки двойките около себе си. Щом стигнаха до нея, я хванаха под ръка и я извлякоха настрани, отнемайки й възможността да отговори на страшника.

- Добре ли си? – попита я Франсис.

- Този мръсник! – възмущаваше се Марго. – Само кажи и ще го набием! И ще оскубем и косата на Меридит!

Елизабет се засмя. С изненада откри, че наистина не е толкова разстроена, колкото й се полагаше. Страшникът я бе разсеял. Обърна се назад, за да го намери сред тълпата. Бе се върнал при другия войник, а когато усети очите й върху себе си, сериозното му изражение се стопи в лека усмивка и той й кимна едва забележимо. Сякаш потвърждавайки, че наглото му поведение е било именно за да я накара да мисли върху нещо друго.

Може би наистина щеше да му запази един танц, каза си.



Това така и не се случи обаче. Родителите й я повикаха, за да поздравят годениците. Баща й, за разнообразие, изглеждаше доволен от поведението й. Явно танцът й с Калахан му се бе харесал. Дори не осъзнаваше, че мечтите й са били разбити на пух и прах – за разлика от майка й, която само я прегръщаше и гледаше със съчувствие. Елизабет не знаеше кое е по-лошо, докато не поднесе най-добрите си пожелания на Мартин и Меридит. Другото момиче ги прие с най-чистосърдечната усмивка, която някога бе виждала – защото не знаеше, че Лизи я възприемаше като враг. Защото в очите на Меридит тя никога не е била заплаха.

Това определено поразвали настроението й. Ако можеше, щеше да се усамоти някъде, но още помнеше думите на страшника – не биваше да показва слабост. Затова просто седна на продълговатата, отрупана с храна маса, преструвайки се, че е умряла от глад, докато се молеше вечерта да свърши по-скоро.

Боговете явно я чуха, защото само след няколко минути Влентин I плесна с ръце и с могъщия си глас обяви:

- Приятели! Моментът, за който сме се събрали, настъпи! Последвайте ме към параклиса!

Дворцовият параклис бе придатък към главната сграда и достъпен както от двора, така и чрез дълъг коридор, по който сега поеха. Слугите отвориха масивните дъбови врати на храма и цялата им многолюдна група влезе вътре, като дори остана място за още толкова.