автор: wingless

Не от вчера прогниват опорите
в тишината на празните къщи.
Запустяват смълчани дворовете,
а пътеките чакат завръщане.

В тъжен свят – с непознато лице,
в който всички врати са отворени.
С забрадено от мъка сърце
надживяло горчивите спомени.

Нямам сила да вдигна очи,
под безкрайния кръг на умората
натежала земята мълчи -
сякаш праг между дните и хората.

А денят си отива – такъв.
Изсушената жила на корена
се преплита със моята кръв.
И душата ми там е заровена.