автор: felisia

Тези твои ласки, как ми липсват...
Спъвам се във лабиринт от нежни спомени,
егото ми заглушава всеки писък
щом поискам да крещя, че те жадувам...още
Нощем, като заскрибуцат на цигулки
всичките щурчета съучастници
и луната щом узрее над града,
жабите, когато влюбено закрякат,
щом ми замирише на трева
окосена, точно докато е избуяла...
Как ми липсва топлото ти тяло
и до тебе да се чувствам отмаляла.
Липсва ми това да ми се струват
само, като миг нанизаните часове
и издайното писукане на мъжкия часовник
да напомня, че наистина съм в твоите ръце
Дишането ми да се разбива в тебе
да сподавяш стоновете си, когато те докосвам
коленете ни да бъдат отмалели
да се гледаме дълбоко омагьосани,
да помилваш веждите ми с фините си пръсти,
да ме хванеш здраво за ръката,
да пребродим парка в тези късни доби
нежен призрак, хванал паднал ангел
После на онази пейка - нашата
да изпиеш топлите ми устни
да не искам никога да тръгваш
да отказвам още да те пусна...
Тези твои ласки как ми липсват
но сърцето ми е толкова ранено,
че не знам дали ще бъде същото,
ако някога отново спреш до мене
И не знам дали в очите ти ще има
пламъци, горещи, като лято
или ще са пълни с бяла зима
пък дори и юли да е във разгара си.
Знам едно - такава страст изпепелява
нищо вече не е същото
само фениксите после се изправят
ангелите се прекършват...