автор: tvoiapoznata

След два дни Дениз си беше върнала самообладанието. Разхождаше се свободно из градината. Това, че беше с Буба, не я притесняваше. Дениз започваше да оценява живота и новата си връзка по съвършено различен начин.
Знаеше, че Буба рядко се задържа с някоя жена. Но решеше ли да го направи, с тази жена се отнасяше като с царица.
Той можеше да има маниерите на главорез, но Дениз скоро се убеди, че е красив не само на външен вид. Отнасяше се добре и внимателно. Грижеше се за нея, дори и да не говореше много. Дениз започна да свиква със странния му характер прекалено бързо. Започваше да се привързва към страшния и безпардонен Саракашвили.
- Виждам, че се чувстваш удобно тук. – Този студен глас. Не, Дениз не можеше да го обърка. Обърна се, за да се изправи очи в очи с Роуз. Да, тя се беше променила. Нямаше и следа от онова наранено момиче, което познаваше. Пред нея стоеше жена, която я мразеше. А Дениз още не можеше да разбере защо.
- Да, къщата е красива. Но и двете знаем, че Владимир има вкус, нали?
- Какво правиш тук, Дениз?
- Придружавам Буба.
- Поредния?
- Така ли ще ме нараниш, наистина? Знаеш от къде ме изкара съпруга ти. Мислиш ли, че така ще ме нараниш?
- Мисля, че забрави Бранко прекалено бързо. – Сърцето на Дениз се сви за миг. Сега разбра от къде идваше цялата тази злоба и промълви.
- Бранко ме остави заради теб, Роуз. Не съм забравила нищо.
- Ти си глупачка, ако го вярваш.
- Вярвам в това, което виждам.
- И какво виждаш?
- Ти си най-големият егоист, който познавам. Знаеше, че с Бранко се обичаме. И знаеш, защо той бе принуден да напусне Турция. Заради твоята безопасност, Роуз. За да гарантира собственият ти живот. Винаги така правеха. Всички се съобразяваха само с теб. – Роуз се усмихна злобно.
- Нищо не знаеш за хората и организацията ми.
- Знам и видях достатъчно. И не се съмнявам, че хората ти бяха отдадени на каузата. Само, че тази кауза не трябваше да си ти. Защото бе обречена от мига, в който Владимир те срещна за първи път. Да! – Не я остави да говори Дениз. – Обичах Бранко. И да! Той ме остави заради теб. Ти си жестока, Роуз. По-жестока, отколкото показваш.
- Сега ще ме обвиниш ли и за смъртта му? – Попита любезно Роуз. Сякаш нищо от това, което казваше Дениз, не пробиваше през стената на чувствата и. И това до някъде беше така. Дениз, обаче, се преви при тежките думи, изречени с тотално безразличие.
- Аз, не...
- ...какво „не”. Владимир унищожи всичките ми хора един по един. Включително и Бранко. Защото реших да посегна на живота му. Да, шефът ти е велик в плановете си. А аз съм виновна за цялата касапница.
- Да – Дениз изтърва нервите си. – Така мисля! Ти си виновна. Ти предизвика Владимир, а го познаваше от дете. Ти направи това, което дори Лилия и Сергей не смееха. – Роуз се усмихна.
- А Бранко беше само на 28.
- Достатъчно, Роуз! – Дениз замръзна от ледения глас зад себе си. Обърна се и се хвана здраво за парапета. Вярваше, че двете са сами. Но не бяха. Роуз, обаче, не трепна. Тя изгледа сурово бившата си приятелка, като едва хвърли поглед на Буба.
- Трябваше да знаеш, Дениз. Аз никога не оставам сама. Страх ги е да ме изтърват от поглед. Трябваше да го знаеш. – Обърна се рязко и се отправи към градината бавно. Буба я последва.
- Престани да тормозиш приятелката ми.
- Махни приятелката си от очите ми – не му остана длъжна жената.
- Пак ти повтарям. Не изпълнявам твои заповеди.
- Това не е заповед, копеле такова! Да не мислиш, че ми е лесно да виждам хора от миналото си? Можеше да се сетиш, че ще се разстроя.
- Щяла да се разстрои. Ти какво си мислиш? – скара и се Буба. – Че ще те щадя ли? Искам да гориш в ада, Роуз. Искам да гориш в ада, заради всичко, което причини на моя шеф. И, повярвай ми, тази райска градина съвсем не е за теб!
- Прекрасно! Да не мислиш, че ме плашиш? Аз ще си нося последствията от всяко мое действие. Но не смей! – Роуз заби пръст в гърдите му – Не смей да си мислиш, че няма да се боря и защитавам. Като си толкова нагъл да ми навираш миналото в носа, особено Дениз, започвай да я пазиш от мен по-добре! – Буба хвана ръката и светкавично и я изви зад гърба. Роуз се прегъна под натиска му. Той изсъска студено. – Добре, малка змиичке. Ще се борим. Но внимавай! Не съм хапка за твоята уста. А Владимир го няма да те защитава. – Роуз ритна силно назад и успя да улучи кракът му болезнено. Буба светкавично я пусна, докато псуваше. Роуз му се сопна ядосано.
- Не ми трябва неговата защита. – Остави го по средата на поляната и се запъти към къщата.
Когато малката се скри от полезрението, Буба се усмихна доволно. Да, той започваше искрено да се забавлява от цялата ситуация. Момичето беше огън. Момичето имаше страст. И тази студенина, която демонстрираше често, можеше да обърка всички, но не и него. Той вече я познаваше.
Насочи се към хладилника, все още усмихнат. Хвана две бири и затърси Николай. Намери го да говори с охраната. Николай взе едната бира и погледна брат си скептично.
- Защо си толкова доволен, братко?
- Присъствах на интересен разговор.
- Да предположа ли, че Роуз вече е излязла от стаята си. След два дни?
- Да. И се нахвърли направо на Дениз.
- Аха.
- И отново я разплака.
- Аха. – Буба погледна Николай в очите.
- Отглеждаме си ужасно цинична и много жестока хиена. Направо ме засрами, вярваш ли?
- Много е преживяла, Буба. От това е.
- Да бе. Както и да е. Трябва да отскоча до града тази вечер. Имам сделка.
- Добре.
- Ще се върна направо тук.
- Дениз?
- Подозирам, че няма да посмее да се покаже скоро навън. Роуз наистина я постави на място.
- Не се притеснявай. Роуз ще се отпусне.
- Не ми пука за Роуз. Ти ли ще се обадиш на Владимир, или аз?
- Аз. И ще му звънна още сега. – Николай набра номера на Владимир и се усмихна, когато чу първия въпрос на шефа си.
- Всичко наред ли е при вас?
- Да, Влад. Всички са живи.
- Дефинирай „живи”!
- Роуз не прие добре появата на Дениз.
- Защо?
- Оказа се, че Дениз е имала чувства към Бранко. Роуз се чувства предадена. Сега,когато Дениз спи с Буба... – Владимир замълча за дълго време.
- Не се чувстваше толкова предадена, когато Дениз споделяше моето легло.
- Ти си жив. Тя изпитва вина за смъртта на хората си. Тя не мисли за себе си, Влад! Това, че я нараняваш, като спиш с Дениз, тя приема лесно...
- ...но това, че Дениз петни паметта на Бранко, не може да приеме.
- Именно. Тя вярва, че той е умрял, Влад.
- И така трябва да е! Буба как приема ситуацията?
- Забавлява се неприлично много.
- Дай да го чуя? – Николай подаде телефона на Буба, подсмихвайки се. Буба промърмори навъсено.
- Да!
- Буба? – Нямаше нужда от въпроси. Буба изруга.
- Няма да нападна малката, Влад. Казах ти. Няма да успее да ме изкара извън нерви.
- Добре, защото искам да я заваря цяла.
- Цяла ще е! Как върви в Сибир?
- По план. Но ще се забавя. Ужасно трудно е да се говори със Сергей. като стена е.
- А Бранко?
- Бранко не ми трябва. Трябват ми Сергей и Майк.
- Майк пък защо?
- Не е за телефона.
- Той не е в Сибир.
- Да. Ще се наложи да попътувам още малко.
- А България?
- След две седмици.
- Оставяш я за дълго, шефе. Все още е лабилна.
- Знам. Ще ми звъните за най-малкия проблем. И Буба!
- Да?
- Още една неприятна новина.
- Каква?
- Нейтън ще дойде в имението. С мен, надявам се. Но може и да ме изпревари.
- Мамка му, шефе! Не може ли да измислиш по-добър план? Без теб малката ще откачи направо. – Владимир се засмя в телефона.
- Какво чувам, Буба? Това загриженост ли беше?
- За твоето легло се грижа, да знаеш!
- Майната ти, Буба!
- Пак заповядай.
- Добре. Сериозно. Не се притеснявай за малката. Нейтън може да я усмири. Добър е колкото мен в това. Просто му имайте доверие. Оставете го той да се справи с Роуз. Чуваш ли ме?
- Да.
- Това е заповед, Буба.
- Разбрах.
- Кажи го и на Николай. И чакайте втори нареждания. Ще видим какво ще изкопча от Сергей.
- Добре. Ще държим връзка.
...........................................................................................................................................
Две седмици.
Две седмици Роуз продължаваше да избягва Дениз. Отказа да води каквито и да било разговори с нея. Отби категорично двата отчаяни опита на Дениз да се извини.
Роуз си даваше сметка, че е отчаяна.
Владимир и липсваше.
Заяждаше се жестоко с Буба, почти не говореше с Николай. И на всякъде усещаше присъствието на Владимир.
Нервите на Роуз бяха опънати докрай. Сутрин започна да става преди изгрев и хукваше да бяга из парка. Бягаше с километри, след това плуваше, след това се затваряше в библиотеката на Владимир и четеше. Четеше с часове и забравяше да яде. Да, Майк го нямаше да и носи храна. Майк беше винаги много грижовен, дори когато стана двуметров гигант със смъртоносен талант на убиец. Той си остана винаги нейното момче. Момчето, което не забравяше, че Роуз трябва да живее. Тя, самата забравяше това доста често.

Буба вече негодуваше открито срещу желанието на Роуз да бяга сутрин. Двамата с Николай се бяха настанили удобно на лятната тераса и наблюдаваха спринта на момичето от разстояние. Около нея се мотаеха четирима от охраната. Тя вече започваше петата обиколка, а километрите, които беше навъртяла, съвсем не бяха малко.
- Какво си мисли, че прави, по дяволите? – Николай изгледа спокойно брат си.
- Тренира.
- Това е очевидно.
- Изразходва негативната си енергия.
- И това е очевидно.
- Ти как смяташ да изразходваш твоята?
- Нищо ми няма – просъска Буба.
- Явно Дениз не ти е достатъчна.
- Майната ти, Николай. Добре, че си ми брат.
- Иначе какво?
- Иначе щях да си изразходвам негативната енергия върху теб. – Николай се засмя искрено.
- Все още те побеждавам, малко братче, все още!
- Да – Не можа да не се съгласи Буба. – И все пак. Тя не трябваше ли да тренира с Владимир?
- Тя не тренира, Буба! Просто спортува. Отегчена е и вбесена. Теб защо те е яд толкова на момичето? – Буба се замисли но само за миг. Както винаги беше прям до болка.
- Защото не е нормално тя да се чувства добре.
- Очакваше да се мъчи цял живот като грешен дявол?
- Очаквах да съжалява поне малко за постъпката си. – Николай изгледа любопитно брат си.
- Мислиш ли наистина, че не съжалява?
- Съжалява за загубата на хората си, не, че е стреляла по Владимир. – Николай въздъхна.
- Мислиш ли?
- А ти не мислиш ли?
- Мисля и вярвам в това, което виждам. – Буба погледна странно брат си. Големият Саракашвили имаше проницателен ум, който не бе за пренебрегване.
- Какво виждаш, Николай?
- Виждам, че вече втора седмица Роуз е бясна не заради появата на Дениз, а заради липсата на Владимир. Понякога си голямо дърво, Буба.
- Казваш ми, че Владимир и липсва?
- Казвам ти, че Владимир и липсва.
- Не мога да повярвам.
- И защо? По време на многото ни пиянски вечери Владимир ни е разправял колко са се обичали и през какви трудности са се изправяли двамата.
- Не и пред такава трудност. Втълпихме и, че е причината за клане, братко.
- Технически, никой не и го е втълпявал. Просто не го отрекохме.
- И все пак.
- Може да са по-силни от нея.
- Кои?
- Чувствата. Може да са по-силни от нея. – Буба си беше глътнал граматиката.
- Стига бе! – прошепна. – Вярваш ли го наистина?
- Владимир се ожени за нея, нали?
- Да, ама.
- Вярвам го, Буба. Виждам го!
- Ооооооо, значи ще стане страшно!
- Да – Николай се усмихна на брат си. – Ще трябва да се научиш да живееш с нея.
- Мога да живея с нея.
- Е, тя все още има скрити номера за показване.
- О, това и аз мога да го надуша.
..................................................................................................................................................................
Владимир от друга страна, беше далеч от идеята да се занимава със сърдечните си проблеми. Нарочно тръгна веднага след партито в чест на булката. За да се мобилизира. Предстоеше му да се види със Сергей. А срещата нямаше да е приятна.
Владимир погледна към Нейтън. Нейтън не изглеждаше по-добре от него. Не, изглеждаше ужасно. Сякаш всичките битки, от целият му опит на действащ агент, се бяха стоварили на главата му. А те съвсем не бяха малко. Нейтън се беше състарил. Въртеше мълчаливо мобилния си телефон и гледаше пусто пред себе си. Накрая Владимир привлече вниманието му.
- Ще трябва да тръгваме. – Нейтън повдигна глава към него уморено. Бяха по средата на нищото. Сибирската пустош ги обгръщаше отвсякъде. В бензиностанцята, на която бяха спрели, нямаше признаци на живот.
- Сигурен ли си, че искаш сам да отидеш при Сергей? – Владимир изгледа сериозно Нейтън.
- Сигурен съм, че не се нуждая от твоята помощ там. – Разбира се, те все още бяха врагове. И Нейтън работеше за Владимир, защото беше с извити ръце. Владимир не пропусна да му го напомни.
- Имаш друга задача. Придържай се към нея! – Нейтън въздъхна и вдигна мобилния си. Буба му отговори на секундата.
- Какво искаш?
- Искам да говоря с брат ти. – Буба не каза нищо. След малко Нейтън различи гласа на Николай и нареди сухо.
- Трябва да кажеш на Роуз, че съм жив. И трябва да го направиш веднага!
- И защо трябва да го направя? – Гласът на Николай беше пропит със злоба.
- Защото след два дена ще съм в имението и тя няма да се справи с шока, ако не я подготвиш. – Нейтън затвори телефона, без да дочака други коментари. Нямаше нужда. Не му беше до разговори сега.
Буба беснееше на терасата. Николай го гледаше търпеливо, мрачно и замислено.
- Кой е тоя, по дяволите, че да ни нарежда какво да правим? За какъв се мисли? Не изпълнявам ничии нареждания, още по-малко от протеже на Лори! – Николай въздъхна.
- Нарежданията идват директно от Владимир и ти го знаеш много добре. Освен това шефът ти му има доверие, защо ти му нямаш?
- Защото е проклет българин.
- Както и Роза.
- Няма нищо общо с Роза. Вече не!
- Е – Николай поклати глава, беше забелязал Роуз да се насочва към тях. – Явно Владимир е на друго мнение.
Мъжете изчакаха Роуз да се качи при тях на терасата. Погледите и на двамата бяха толкова мрачни, че тя ги изгледа подозрително.
- Какво има? Николай? Какво се е случило?
- Нейтън пътува насам. – Това беше. Роуз се подпря на парапета. За момент изгуби сериозно почва под краката си. Зави и се свят. Николай следеше внимателно реакцията й, готов да скочи всеки момент и да я подкрепи. И той, и Буба бяха нащрек и чакаха първия признак, че момичето ще изгуби съзнание. Не, тя не изгуби съзнание, но пребледня като мъртвец. Трябваха й минути за да си възвърне способността да говори. Мъжете до нея не бързаха.
- Той. Той не е мъртъв.
- Никой не е твърдял противното. – Николай продължаваше да е директен. И продължаваше да не откъсва очи от нея.
- Не. – Тя едвам шептеше. В следващия момент, за секунда, Николай изправи огромното си тяло и я хвана за раменете. Беше ли се замаяла? Олюляла? Не помнеше. Буба я гледаше странно. В следващия момент Роуз се озова седнала на мястото на Николай, той се отдръпна малко от нея. Не искаше да я плаши допълнително.
- Роуз! – Привлече вниманието и. – Роуз! Той ще дойде утре вечер. Той ще ти обясни всичко. – Роуз сякаш не беше на този свят. Сякаш беше в друго измерение.
- Трябва да поспя.
- Роуз.
- Трябва сега, малко само...- Роуз се опита да се поизправи, като говореше сякаш на себе си. Николай почти я вдигна от стола и и помогна по пътя към спалнята, като я държеше с две ръце.
Мъжът я придружи до спалнята без да каже нищо. Помогна и да си легне. Седна на стола, без да мръдне от него. Не, нямаше да я остави сама. Не и в това състояние.
Буба крачеше нервно из терасата. Не смееше да мръдне от там, нито пък искаше да отиде в спалнята на Роуз. Това момиче му беше изкарало акъла. Беше успяла да го заблуди, беше повярвал, че е станала по-силна. Дяволите да го вземат. Буба беше свидетел каква развалина дойде в Русия. Не искаше пак да я вижда такава. И, ако тогава беше уплашена и отчаяна, сега какво и имаше, по дяволите?
Мъжът палеше вече четвърта цигара, когато Николай се върна на терасата. И Николай беше прекалено сериозен, и замислен.
- Заспа ли?
- Да. Прати Дениз при нея! Не искам да остава сама.
- Дали ще я приеме добре?
- Мисля, че няма да е в състояние да приема каквото и да е. А Дениз е силна жена. Ще се справи с малката.
- Добре.
Николай набра Владимир.
- Влад. Казах и за Нейтън.
- И?
- Не го прие добре. Срина се.
- Къде е сега?
- Спи. Дениз ще я пази. Не смея да я оставя сама.
- Добре. Буба и Дениз ще се справят ли?
- Мисля, че да. Поне докато дойде Нейтън.
- Нейтън вече е на път и съм сигурен, че няма да си губи времето. Ти трябва да тръгнеш незабавно за България. Ще ме посрещнеш там.
- Има ли развитие?
- Не. Карам към Сергей. Но може да се наложи да прескочим до Турция.
- Ще се позовеш на пакта за неутралитет.
- Не. Ти ще се позовеш на пакта за неутралитет. Аз ще съм ти само придружител. Предпочитам за сега да се занимавам само с Роуз.
- Добре. Разбрано. Ще държим връзка.
.........................................................................................................................................
Когато паркира джипа си пред затвора, Владимир беше по-мрачен от всякога. Влезе вътре без да се спре пред охраната, вдигна ръка само за поздрав. Знаеше, че ще го пуснат без въпроси. Та той спонсорираше този затвор.
Владимир познаваше мръсните коридори, едвам осветени и криволичещи, като дланта на ръката си. Това беше затвора, в който държаха баща му.
Мъжът се упъти директно към килията на Сергей. И килията знаеше точно къде се намира, въпреки че щеше да я посети за първи път. Настоя да влезе сам. Без охрана. Мина през дългите влажни коридори и на второ ниво. Затворниците от другите килии го гледаха по-малко нагло и с повече интерес. Но не бяха шумни. От всякъде лъхаше на смърт. Гневът беше физически осезаем. Тук държаха особено опасните врагове на руската държава. От тук бяха излезли едни от най-добрите хора на Владимир.
Той се спря в края на коридора и се загледа в поредната мизерна килия. Владимир вече беше свикнал със сумрака и сега чакаше мъжът в нея да му обърне внимание. Той не помръдна. Владимир отключи вратата и я заключи зад себе си. Мъжът продължаваше да седи неподвижно. Седнал на нара в ъгъла, превел глава, мършав и мръсен. И в този момент, Владимир чу познат глас.
- Мина много време, откакто не сме се виждали, Владимир. – Да, този глас не можеше да обърка. Противно на съсухреното тяло, гласът беше мощен и непоколебим. Владимир се усмихна и се облегна на решетката.
- Не достатъчно. – Сергей вдигна поглед и се загледа в протежето си.
- Променил си се, Владимир. Станал си мъж. – Владимир се усмихна злобно.
- Опитваш се да ме уязвиш ли? Ти ме направи мъж още на 15 години.
- Да – въздъхна Сергей – Не те прецених правилно.
- Не си вярваш, нали? – Сергей въздъхна отново.
- Какво още искаш от мен, Владимир? Какво мога да ти дам тук, от този затвор? Нещо, до което не си се докопал още?
- Искам Роуз! – Сергей настръхна, вдигна главата си рязко и хвърли на Владимир гневен поглед.
- Какво каза? – Владимир не трепна.
- Виждаш ли? Тя е жива. Не я убих. Направих нещо друго. Взех я в Русия, при себе си. Нещо, което винаги съм искал. Но преди да я прибера, се убедих лично, че тя няма да има къде да се върне. Разруших всичко в България, разруших организацията, разпродадох недвижимото имущество на Лори,както и акциите на корабостроителницата. Хванах ви всичките. Един по един. И ви затворих. В различни затвори. До живот. Андрю бе ранен и все още се възстановява, но него го чака същата съдба. Семейството на Марк Бентън, единствените роднини на Лори, са заточени в Турция. И сега идва най-интересното. Направих Лия Лори своя съпруга. Законна! – Сергей слушаше през цялото време без емоция. Нямаше нужда от емоции, очите му потъмняваха при всяка новина от Владимир. Сергей бавно потъваше в мъката си. Владимир виждаше това и знаеше много добре какво му причинява. Сергей промълви накрая.
- Роуз как прие това?
- Мислиш ли, че и оставих избор.
- Искала е да умре.
- Да, искаше.
- Ще я изтървеш, Владимир. Тя има много силен дух, но е блъскана от 15 години. Ще започне все по-трудно да се възстановява. – Сергей млъкна за момент и изгледа злорадо Владимир. – Но ти вече си го забелязал, нали?
- Да – Погледът на Владимир потъмня. – Прав си Сергей. Тя се срива.
- Не мога да ти помогна.
- Не ме разбирай погрешно. – Владимир го гледаше злобно. – не съм дошъл да търся помощ.
- А за какво си дошъл?
- За информация. – Сергей вдигна поглед учудено.
- Сигурен съм, че вече всичко си изкопчил. Само не знам от кой. Моите момчета няма да проговорят.
- От Андрю. Беше на опиати в болницата.
- Ясно.
- И понеже беше на опиати, не можах да науча нещата, които ме интересуват истински. Разбираш ли? Той беше, така да се каже, неподатлив за по-свободен разговор.
- Никой от нас не е. Независимо в какво здраве го намираш.
- Мислиш ли?
- Да.
- А какво ще кажеш за Роуз?
- Не става. Ти я харесваш. Няма да я нараниш. – Владимир се усмихна.
- Да, харесвам я и няма да я нараня. Но тя е и твоя слабост. Така че и ти ще направиш всичко, тя да се почувства по-добре.
- Никога няма да е добре с теб.
- Това, Сергей, беше наивно и глупаво. И го знаеш. Но мнението ти наистина не ме интересува. Проблемът е, че ми трябват адресите на свръзките ви в България. А Андрю учудващо не ги знаеше.
- Не, не ги знае.
- Виждаш ли? Работата е там, че нямам време да чакам. Аз все пак искам да се върна в България и искам да съм сигурен, че няма да ми забият нож в гърба.
- Искрено ще се надявам на това.
- Няма да съм сам, Сергей! Роуз ще е с мен. А случи ли ми се нещо? Няма да е необходимо Саракашвили да я премахват. Тя вярва, че всички сте мъртви. – Сергей се замисли мрачно.
- Защо дойде при мен? Защо не отиде при Майкъл. – Прекрасно, изпсува негласно Владимир, поне за това Лилия не го бе излъгала. Явно Майк наистина беше най-близък до Роуз.
- Защото Майк е млад и наперен. Ти си по-разумен от него. Или греша?
- Това няма нищо общо с разума. Караш ме да предам още от момчетата ни. Да предам организацията, в която съм се кълнял.
- Няма организация, Сергей. Вече няма организация. От всичката тази помия остана една млада жена, която е на ръба да полудее всеки момент. И ако не ми помогнеш, няма как да помогна и на нея. – Сергей помръкна.
- Ти разруши живота и. Ти се оправяй!
- Не. Не разруших живота и. Тя сама го разруши. Като се опита да ме убие. За да защити теб. И вие го допуснахте, Сергей. Въпреки, че знаехте какви ще са последствията.
- Ти превърна това във вендета.
- А ти знаеш отлично какво значи вендета. – Тонът на Владимир беше равен и лишен от емоции, но Сергей не се заблуди и за секунда. Погледна мъжът в очите.
- Ти не си като Александър Петров.
- Не. Но Роуз прилича прекалено на Лори.
- Обвиняваш я, че е причина за краха на семейството си?
- Единствената.
- И това, че ти го направи?
- Знаеш, че не е така.
- Не сме я оставяли.
- Какво? – Владимир се обърка за момент.
- Не сме я оставяли да ти посегне. Бяхме толкова изненадани, колкото и ти, Владимир. – Мъжът се усмихна жестоко.
- Аз бях прострелян, Сергей, не изненадан.
- Да, но трябва да знаеш. Ако подозирахме само за намеренията и, щяхме да я спрем. Просто Лилия не трябваше да напусне страната, за да се предпази от теб. Аз защитавах базата в София. Андрю не знаеше нищо. Тя се изолира от нас. И това го знаеш отлично. До последно мислехме, че малката е в безопасност, във Варна. С теб! И двата лагера допуснахме грешка, Владимир. Подценихме я. Не можеш да виниш вечно нас.
- Не виня никого. Но да се боря до живот с теб и Нейтън? Не съм съгласен. Казах ти още на погребението на Марк. Това момиче не трябва да бъде тренирано, не трябва да бъде допускано до организацията на Лори.
- Опитахме се.
- Не достатъчно.
- А може би не трябваше да те послушам и да я приберем със сигурност зад стените на Академията.
- И в този случай щеше със сигурност да намери смъртта си. Знаеш, че нямаше да се откажа от нея.
- Знам.
- Знаеш, че и сега няма да се откажа.
- Знам.
- Тогава не бий пирони в ковчега и, за Бога! Трябват ми тези хора. Трябва да ги махна от България, за да може Роуз да се върне там. – Сергей изгледа невярващо Владимир.
- Ще я върнеш там?
- Ще се върнем там заедно, Сергей.
- Защо?
- Защото така искам. Не съм искал да сривам организацията до основи и ти го знаеш много добре. Ако Роуз не се беше появила в щаба ти тогава, ти щеше да си единствената жертва. Това момиче просто не може с малко. Трябваше да преобърне цялата държава. Трябваше да ме предизвика и да ме накара да полудея. Защото аз полудях, Сергей! Да, сринах Роуз. И сега сам трябва да я изградя наново. Аз искам да живея в България. А тя няма да мръдне и на сантиметър от мен. До края на живота си!
- Ясно. Знаеш за Архивите, нали?
- Знам.
- Защо не ги използваш? Защо не ги вземеш от Роуз. Там има информация не само за враговете ни.
- Знам.
- Защо не я използваш?
- Не съм казал на Роуз, че знам за Архивите. Няма да и кажа.
- Не разбирам.
- Ще я оставя да ги пази. Така ще се почувства по-сигурна и по-защитена. Аз все още съм врагът. Най-вече за нея.
- Толкова ли е зле?
- Да.
- За първи път, от целият ти живот, те виждам почти отчаян.
- Това значи ли, че ще ми дадеш информацията?
- Ще оставиш ли хората ми живи?
- Дори няма да ги затворя. Големите риби вече сте по затворите. Ще имат шанса да се включат в други организации, ако някой ги иска разбира се. Но се съмнявам. Вие сте прословути със своята лоялност до живот. – Сергей въздъхна.
- Добре. Дай ми лист и химикал.
- Ще ти дам нещо повече. – Владимир излезе за известно време. Върна се с лаптоп и хартиена торба. Докато Сергей пишеше нещо на лаптопа, Владимир запали цигара. Подаде му и на него.
След един час мъжете все още бяха в килията и пушеха умислени. Сергей беше дал всичко, което имаше. Имената, местонахождението на свръзките, всичките тайни квартири...всичко, което му бе известно. Владимир не искаше повече. Двамата мъже имаха много какво да си кажат. Но тишината им действаше добре, за сега.
- Трябва да и кажеш, че хората са живи, нали знаеш? – Владимир погледна Сергей безизразно.
- Как разбра, че тя не знае за вас?
- Аз бих постъпил така. Ако си решил да я изтощиш психически, най-бързо можеш да го постигнеш я лишиш от близките и. Трябва да си разбрал, че тя се раздава за близките си, нали? – Владимир се усмихна тъжно.
- Почти ме уби заради теб. Как бих могъл да го забравя?
- И въпреки това. Ако ще живееш с нея, трябва да и кажеш. За да си в мир със себе си. Защото иначе и ти няма да можеш да продължиш напред.
- В затвора си станал философ.
- Имах много време за мислене. Кога ще и кажеш?
- Веднага, когато намери смелост да ме попита.
- Не те е питала още?
- Казах ти. Страхува се.
- Винаги е била много смела.
- Не и в този случай.
- Пази я. Моля те! – Владимир погледна в очите Сергей. Той вече беше стар. Нещо се беше прекършило в него и Владимир знаеше какво. Сергей се чувстваше виновен, защото Роуз беше скочила да защитава именно него. Владимир не можа да го понесе. Хвана Сергей за раменете и го застави да го погледне в очите.
- Тя ще е добре,Сергей! Познаваш ме. Бих дал живота си за нейното щастие. – Сергей се усмихна. Не каза нищо, но нямаше нужда. Сергей чу това, което искаше и му бе достатъчно.
Неговата Лори щеше да е щастлива!