автор: SylviaMak

– Историята е съвсем проста – каза Док и внимателно отмести капака на разклонителната кутия. Надзърна вътре предпазливо, сякаш се страхуваше, че ако се наведе по-ниско, нещо ще го захапе за лицето.
– Реми е знаел, че жена му е шавлива, и въпреки това – въпреки това – повтори той – се съгласил да я прати на Персей. – Извърна се към помощника си и направи драматична пауза. – За цели три години.

Младши механик Ярослав Богое кимна. Облечен в обемистия си защитен костюм, Док приличаше на голяма любопитна жаба, приклекнала сред разхвърляните по земята инструменти.

– Тамън се върнали – продължи той – и няколко момчета от екипажа взели да се фукат, че по време на курса са оправяли госпожата. Реми естествено се развикал, че лъжат и че ако ги пипнел, щял да им смачка топките като гроздови зърна, но според мене е знаел, че жена му е вършала по полетата на Персей.
– А тя – попита Богое. Беше третото му нощно дежурство за тази седмица, но не му се спеше. Чувстваше сетивата си странно изострени.
– Тя нищо – каза Док и сви рамене под костюма. – Казала му, че се държи като глупак. Заявила, че онези лъжат, после отишла право в канцеларията и подала документи за Филомена. Полетът до там обаче се отложи, доколкото знам, още чака одобрение.

Известно време двамата мъже работиха мълчаливо. – Това тук е пълна каша – изпъшка Док и тромаво се изправи. – До сутринта няма да свършим.

Младши механик Богое си мислеше за жената на капитана.

-2-

Беше я видял предишното лято, в служебния ресторант на База 53А, където мина да изяде един сандвич със сирене. В ресторанта беше приятно хладно, климатиците работеха с едва доловимо свистене, а роботите носеха таблите с плавни движения.

На съседната маса седеше възрастен полковник, с големи, добре поддържани ръце. Хранеше се бавно и надуто; от време на време изръмжаваше нещо на робота, който го обслужваше. – За мен е чест да служа, сър – вежливо отвръщаше роботът и леко се покланяше.
В дъното на залата, група механици шумно нагъваха омлети. Облечени в служебни униформи с провиснали джобове, мъжете нехайно бършеха пръсти в ръкавите си. Богое се развесели, стори му се, че безукорно бялата шапка на полковника кима с възмущение, сякаш казваше “Какви прасета!”

Автоматичната врата се раздвижи, отвън нахлу струя топъл въздух и в ресторанта влезе жена без униформа – “цивилка”, както ги наричаха подигравателно. Беше средна на ръст, със силно загорели ръце и пъргава, самоуверена походка. Носеше сандали с нисък ток и лятна рокля с къси ръкави. Роклята беше от странна, прозрачна на цвят материя, която се плискаше по тялото й като вода.

Жената седна на една от свободните маси и натисна копчето за поръчки. Зачака спокойно, загледана навън, без да обръща внимание на мъжете. При влизането й, полковникът се беше изпънал като ударен от ток, а механиците се смушкаха един друг с многозначителни погледи.
Роботът донесе поръчката й, тя пое таблата и приветливо му се усмихна.
– Благодаря – каза жената. – За мен е чест да служа, мадам – роботът леко й се поклони и през ума на Богое мина абсурдната мисъл, че машината беше искрена.

-3-

В ресторанта бавно се промъкна следобедът, светлината омекна, крайщата на предметите се заоблиха. Младши механик Богое наблюдаваше жената: Тя се навеждаше напред, поднасяше вилицата към устата си и леко се отпускаше на стола. Роклята прииждаше и се отдръпваше от тялото й, като ту оголваше, ту скриваше две добре оформени колена.
Погледът й се спря на него. Светло сиви, почти бели, очите й гледаха едновременно право в него, и отвъд, сякаш виждаха нещо, което ставаше зад гърба му, нещо, което оставаше скрито за другите. Той усети, че се изпотява, обзе го желание да се обърне. Жената му кимна и се изправи. Роклята й оживя по тялото, автоматичната врата се разтвори и тя потъна в топлината на лятото.

-4-

На следващия ден попита колегите си за нея, спомена и роклята й – тази странна, подвижна материя не му излизаше от ума. Мъжете се ухилиха и закимаха. Богое беше видял жената на капитан Реми, по прякор Кресльото. Мъжът й беше един от най-добрите пилоти на компанията – млад, способен и ужасно свадлив. Караше се с всички, дори с шефовете, а екипажите, с които летеше, го ненавиждаха.

Жена му беше биолог. – Събира някакви бръмбари – небрежно махна с ръка единият от мъжете. Според него беше особена жена – не се държеше като типична капитанска съпруга. Повечето от тях от сутрин до вечер се наливаха с коктейли в разни тузарски частни клубове, докато чакаха мъжете им да се завърнат от поредния полет. По-активните се отдаваха на благотворителност или си хващаха любовници.

Жената на Кресльото не членуваше в клубове и не пиеше алкохол. Поемаше с готовност онези курсове, за които никой, бил той униформен, или цивилен, не искаше да чуе, въпреки че компанията им плащаше двойно. Курсове до най-затънтените планети на галактиката – планети като Персей, с неговите безкрайни сиви полета, равни като капаци и гъмжащи от буболечки.

– Изневерява ли му – попита Богое.
– Не – каза колегата му. Богое го погледна с изненада и мъжът се разсмя.
– Спала е с цялата база, а вероятно и с половината от съседната, обаче, нали разбираш, доказателства няма. Ако имаше, доста момчета тук щяха да са без топки – каза той и го тупна по рамото.

-5-

На сутринта след нощното дежурство с Док, младшият механик мина през канцеларията. Секретарят разгледа документите му, кимна и му подаде няколко формуляра. Богое внимателно вписа пълното име на желаната от него служебна дестинация, накрая попълни датата и се подписа. Секретарят повдигна леко вежди като видя името на планетата, но не каза нищо. Богое вежливо му благодари и се прибра да спи.

-6-

Три седмици по-късно, дойде съобщението от канцеларията. Беше одобрен! Той усети как тялото му се отпуска с облекчение. Следваше подробно описание на дестинация Филомена 798Х b, където щеше да прекара следващите пет години от живота си. Погледът му търсеше официалния списък на екипажа, откри го чак на последната страница. Видя името си, “Младши механик: Богое, Ярослав” и се усмихна, после бързо прегледа целия списък. Стомахът му се сви. Прегледа списъка втори, трети път – изчиташе длъжността и името на всеки член на екипажа бавно и старателно, сякаш ги учеше наизуст.

Когато стигна до “Биолог: Дроп, Мартек”, мъжът отпусна ръце. Главата му пулсираше, тялото му се тресеше в безгласен смях. Внезапно му се стори, че смехът не идва от него, а от нещо отвъд – нещо, което се беше крило зад него с години и което само жената на капитана беше успяла да види. Богое се обърна.