автор: LeoBedrosian

Училището опустя. Лала Пенка, чистачката свали розите от помътнелия пиринчен звънец и го прибра грижливо в чекмеджето на буковия шкаф. Шкафа го бе заварила преди четиридесет години, когато след майчинство бе постъпила в училището.
Тогава директорката Кечева я бе удостоила с честта тя първа да удари лъскавия звънец за първия учебен час. И тя задрънка, та чак в къщи да я чуе мъжо ѝ, горда и развълнувана. От тогава всеки петнадесети септември биеше камбаната, щуравите дечурлига с тежки чанти и раници се шмугваха покрай нея с викове и крясъци и така се затътряха учебните дни, чак до края на май, когато пак тя, Лала Пенка удряше последния звънец и с това възвестяваше на нетърпеливите деца началото на ваканцията им.

И така, цели четиридесет и две години. Бронзът на камбанката потъмня. С него помръкна и лицето на старата чистачка. Дълбоки бръчки го прорязаха и белязаха всяка една от изминалите безплодни години. Школото също остаря, дограмата му изсъхна и се изколибчи. Покрива протече, а чиновете овехтяха и се разхлопаха. С годините и децата намаляха. Отначало взеха да се записват все повече циганчета, докато преди десет години директорката разгледа дневниците и установи, че сред шейсетте и осем деца има само едно българче. Учителите се пенсионираха, а нови не постъпваха. На останалите им се налагаше да съвместяват по няколко предмета и едва успяваха да съберат палавите дечурлига в оронените ученически стаи.

Агонията на старото школо продължи още десетина години. Всеки септември Лала Пенка с надежда вадеше звънеца от буковия шкаф, връзваше му китка свежи градински хризантеми и излизаше пред входа на училището да посреща първолаците и плахите им майки. Всяка есен слушаше обещанията на директорите, че нещата ще се подобрят, че оня отговорен другар бил казал, че другия важен господин бил подписал, че голям ремонт ще се правел на школото. И всяка есен със скръб виждаше, че все по-малко деца влизат, а учителите все повече остаряват и се обезверяват. Но нали ученици имаше, учеха се криво ляво. А тя всеки час биеше пиринчения звънец и с плавен глас ги подканваше да влизат в час. На нея, неучилата това ѝ стигаше. Да премете хартийките от линзерчета, да поподреди разместените чинчета и да избърше два пъти в годината прозорците. А наградата ѝ беше да чуе гласеца на медната камбанка. За това живееше.

И днес, когато раздадоха бележниците на нетърпеливите циганчета и директора им пожела „Весела ваканция“, лала Пенка удари последния училищен звънец, обърна се и се затътри към малката си стаичка под стълбите. Остави звънеца, окачи престилката на дървената закачалка и понечи да си тръгне. Изведнъж се спря и се върна за табелката. Заключи олющената врата и закачи табелата на таблото, където окачваха програмите на учениците. После се затътри към дома си.

Съобщението на табелата бе кратко и гласеше: „От днес, 31.05.2017 г. Училище Иван Вазов се закрива.“