автор: Tayna

1.
1991 г.
- Тори, какво гледаш?
Закръглената, пълнобузеста Доника дояде сладоледа си, облиза пръсти и вирна глава, за да види в какво се е загледала приятелката й.
-Сега, през есента, листата на брезата не ти ли приличат на капки мед, които се стичат по клоните? - запита другото момиче. Доника впи скептичен поглед в него и го чукна с пръст по главата.
-Честно, понякога си способна да утрепеш човек с твоите измишльотини... Хайде, аз съм ти свикнала, знам, че си падаш писателка, ама има хора, които те гледат странно. Онази вечер ме хвана яд как ти се подхилваше Ангелина. Що ти беше да се разправяш?
-Извинявай, не можах да я изтърпя тая надувка да ми демонстрира превъзходство, че е приета в университет, а аз бачкам в завода. Не съм по-тъпа от нея, просто нямам късмета да съм едничко чедо на богат тати, който да ме издържа докато следвам.
-Просто завиждаш, признай си.
-Добре, признавам - въздъхна Виктория. -Не го искам, но завиждам и ме е яд на такива като нея. Мачкат ми самочувствието. Дето много го има...
-Офф, не ставай смешна – Доника извади кутия цигари и я тикна пред приятелката си.Виктория предпазливо се озърна на всички страни. - `Айде пали ма! Другият месец навършваш деветнайсет, а още те е шубе да не разбере баща ти, че пушиш… После пак реви за самочувствие!
Виктория запали и дълго дърпа от цигарата в мълчание. Очите й разсеяно изучаваха натежалите от лястовици жици пред кметството, срещу чиято сграда седяха. Селският площад лека полека се оживяваше от хора – макар и септемврийско, слънцето още не се беше отказало от навика да сипе следобедна жега и селото едва сега се раздвижваше, съживено от вечерната прохлада. На спирката един автобус поглъщаше с пъшкане пътниците за града един по един – беше петък вечерта и както обикновено, пристигащите от града в селото бяха повече от заминаващите. Момичето погледа как едно черно пале тича след потеглилата машина с гневно джафкане и му завидя за блажената привилегия да е малко и глупаво. Може да си лае когато и по когото си иска.
Доника виновно протегна ръка и притегли приятелката си в прегръдка.
-Не се сърди, цупло! Виж сега, не прави трагедии заради някаква си проста Ангелина. Сама го каза – не си по-тъпа, даже напротив. С диплома или без, винаги ще струваш повече. Защото тук има златна мина- чукна я пак по главата. – А в акъла на Ангелина, откакто са й пораснали циците, само едно нещо има. Само че вижда, че й се дразниш на глупостите, затова се прави на велика. Голям праз, че са я приели. Нас ще ни приемат догодина. Ако аз свърша училище, де…
-Дони, само посмей да ги надробиш като миналата година! Последен клас си, все някак ще я изтърпиш твоята изкукуригала класна.
-Не обещавам… - измърмори Доника, а после изведнъж оживено се размърда и сбута Виктория с лакът. – Ставай! Отиваме да пием кафе!
-Пак ли? Ще умра, ако погълна още едно!
-Каквото щеш пий, но идваш с мен в сладкарницата!
Виктория също се взря в малката група зелени униформи, която се спускаше към сладкарницата от север.
-Ооо, да! – иронично подхвърли тя. – Трудовака…
-Трудовака си има име. Делко. Запознахме се миналата седмица, когато ти не благоволиш да си дойдеш на село. И изтърва хубавият му приятел от Смолян. Върви, може да е там…
-Стига бе, Дони…
Доника повлече за ръка протестиращото момиче, което се опитваше да я убеди, че да се тича след войник е глупава работа. С невъзмутим вид тя буквално я натика в сладкарницата, където десетина войничета се бяха настанили на масата в дъното. Момичетата пък седнаха на масата до входа, като преди това дълго се кискаха с бармана – по-точно това направи Доника, а Виктория се усмихваше до нея от немай къде. Сервитьорката им донесе по един джин с тоник и след като се чукнаха, двете откриха неимоверно интересна гледка през прозореца с изглед към спирката.
Мина час, през който момчетата с униформи един по един посещаваха тоалетната през пет минути, като за тази цел трябваше да минат покрай тяхната маса.
-Не се обръщай! – съскаше Доника, стиснала сламката в зъби. Виктория пък свеждаше глава, за да скрие смеха си. – Сега се обърни – виж го, нали е хубав?... А това е сладура от Смолян. Тоя е от Горна Махала, нищо особено. И то не е интересен, не го помня откъде беше… Тоя е Дани от Перущица, и той е сладък… Шт, Делко пак минава. Ако ме заговори, добре, иначе аз няма да му се хвърлям, как ли пък не!
Виктория леко извърна глава и установи, че на масата отзад седят само две момчета.
-Твоят Делко корав ще излезе – прошепна тя, - всички си тръгнаха, само той и още един са останали…
След кратката дискретна проверка по лицето на Доника се изписа паническо безпокойство.
-Мама му стара, ще вземе и той да си тръгне…
-А, не знам.
-Смешно ли ти е? – Доника се навъси. Захвърли всякакви женски стратегии за недостъпност, взе да се обръща уж незабелязано, но толкова често, че трябваше Виктория да я срита под масата:
-Стига вече! Ще ти изскочат зъркелите и ще се търкулнат чааак до неговата маса. Престани, всички забелязаха как го зяпаш. Хайде да си ходим.
-Само да си допия джина.
-Тия три капки джин ги ближеш от половин час. Стига бе, Дони, голяма работа, някакъв си прост трудовак. Хич не ти и трябва – според теб какво има във войнишкия му акъл?
Доника неохотно кимна в знак на съгласие. И точно тогаав Делко за пореден път мина край масата, а пълничката фигура на неговата преследвачка се напрегна като на котка, дебнеща плячка.
-Извинавай… удобно ли е да попитам… - изстреля тя към войника, когато той се връщаше. Виктория затвори очи с примирение.
-Да?
- Къде е Ангел от Раковски?
„Охх, Дони!... Велика тактика!“
-В отпуск е. Ще се върне в неделя. Що?
-Щото… Може ли да ми кажеш нещо повече за него?
Виктоиря скучаещо се зазяпа през прозореца, докато Делко с готовност се настани на масата им и заобсъжда с Доника качествата на нищо не подозиращия Ангел. Уж беше свикнала на странностите на приятелката си. Живееше в Карлово и се прибираше в селото с родителите си само през почивните дни – тогава получаваше информация от Доника за актуалните събития. Кой с кого се загаджил, кой кого зарязал, кой какво за кого казал… Най-актуалното и изместило всичко друго обаче от около месец беше внезапния интерес на Доника към войниците от малкото поделение над заводските цехове. Сигурно единствения човек, който знаеше и разбираше тайните на пълничкото момиче, бе точно Виктория, приятелката от детството. Доника имаше пищен ханш и бедра, неголям бюст, кръгло чаровно по детски лице и беше ходещ справочник „Как да развием комплекси“. Затова се хвърляше от гадже на гадже и бързаше да зареже всяко от тях, преди то да я е зарязало или нещо по-лошо –да се влюби в него и след раздялата да страда. В това отношение Виктория беше различна – тя също страдаше от самотата си, но не лекуваше ниското си женско самочувствие със случайни връзки. Напротив, използваше тази самота като стъкленица, в която да дочака все още непоявилият се Първи и Специален. Не че изборът беше особено голям, по-точната дума беше нулев.
Само че съучениците, момчетната от село, приятелите на приятелите по дискотеките… това да. Но войник?! Доника наистина съвсем е превъртяла!
-Може ли моят приятел да дойде, за да не е сам? – попита Делко, като първо погледна Доника, а после и Виктория, явно само от учтивост. Май беше усетил кой е лидерът в тази приятелска двойка. След разрешението оставеният да скучае войник взе своята чаша и чашата на Делко и ги донесе на масата на момичетата.
-Добър вечер!
-Добър вечер! – отговори му Виктория. Доника бе подновила разговора с Делко, в който май вече не се споменаваше името Ангел. – Заповядайте, ще си тъпеем заедно.
Войникът погледа малко потъналата в гукането си двойка и по устните му се плъзна бавна усмивка – разля се като капка роса по тънко листо и от нея на страните му цъфнаха две трапчинки. Виктория също неволно се усмихна – тази усмивка направи момичешки нежното му лице още по-невинно и чаровно.
-Приятно ми е. Аз съм Даниел.
-Виктория. Тори. А това е Доника. Дони, кажи „Здрасти“ на човека!
Доника пошава усмихнато с пръсти и отново потъна в разговора.
Даниел хитро ухилен чукна своята чаша в чашата на Виктория:
-По всичко личи, че май трябва да си поръчаме по още едно. Тия двамата няма да се надърдорят скоро!
След два часа се наложи Виктория да рита Доника под масата, а Даниел да пита Делко дали му е мъчно за ареста. Пред вратата момичето затегли приятелката си към горната улица, а войникът – своя другар по оръжие по главния път, водещ към поделението.
-Утре вечер ще сте на дискотеката, нали? – за пореден път поиска точна информация Делко.
-Да бе, да … уф! – Виктория врътна очи и с Даниел размениха развеселени погледи.
-Попов, ако не тръгнем веднага, аз ще ида на дискотека, но за теб не е сигурно… Чао, момичета!
-И да доведете Коцето от Смолян! – подвикна Доника след тях, а после тръгна с отривиста крачка по улицата, без дори да чака Виктория. От всяка пора на лицето й струеше глуповато щастие.
-Без дъх останах да търча след теб! – скара й се накрая Виктория, лепна се на чешмата и дълго пи вода. После седна на пейката под кестена и подвикна. –Ела да изпушим по една, стига си подхвърчала.
Доника с размах тръшна щедрата си снага до нея и щастливо изчурулика:
-Влюбена съм!
-То се вижда – изхили се другото момиче. – Такъв идиотски вид имаш…
-Утре ще го видя… А ти ще се запознаеш с Коцето.
-Притрябвал ми е.
-Не, честно, той е най-хубавият в цялото поделение.
-Колко ли пък ще е хубав… Като е най-хубав, ти защо хлътна по Делко?
Двете се закискаха и дълго не можаха да си поемат дъх. Често им се случваше. Майката на Виктория много пъти признаваше, че като ги слуша как цвилят през десет минути, се притеснява дали са неред с главите.
-Дали Даниел ще дойде утре? – запита се Виктория на глас. Доника се оживи.
-Какво? Хареса ли ти? Кажи де! Красавец е, нали?
-За красавец… не е точната дума, но ми хареса, наистина, защото…
Виктория не успя да довърши и да обясни, че момчето й харесва, защото усмивката му напомня на разтваряща се пъпка на цвете. Защото в очите му има някаква кротост и светлина, защото гласът му е един такъв напевен и успокояващ… Доника подвикна лукаво:
-Аз ще му кажа!
-Да не си посмяла, Дони! – Виктория познаваше лудата й глава и се уплаши не на шега.
-Ще му каажааа… - изпя приятелката й. Двете се сборичкаха на пейката, като се кискаха и пищяха, докато накрая от един прозорец се разнесе възмутеното кресчендо на баба Надка и се наложи да притихнат и да се понесат към къщите си с ясното съзнание, че утре ще бъдат заклеймени пред цялото бабешко сборище.