автор: Heel

Крачех надолу по пътеката и се чудех дали ще успея да стигна до пътя преди да е мръкнало. Не ми се щеше да оставам в гората след залез слънце. По време на разходката бях попаднал на интересни места, които нямаше как да не снимам, затова се бях забавил. А сега се налагаше да побързам.
Чух потракване отзад и се обърнах. Едно момиче с планински велосипед криволичеше покрай неравностите и коренищата. Стори ми се, че се движи с прекалено висока скорост. А и гледаше право надолу,вероятно затова ме забеляза късно. Отдръпнах се, но не много, защото храсталаците до пътеката ми пречеха. Видях как тя ококори очи, усетила опасността. Опита се да избегне сблъсъка, но не успя, просто пътеката бе твърде тясна. Помете ме. Ударът бе толкова силен, че се преметнах над храстите и се изтърколих по склона. Нещо ме тресна по главата и за момент ми причерня. Чух писъка на момичето и тогава ме хвана много яд на нея. Надигнах се от влажната земя и погледнах нагоре. Бях на поне десет метра от пътеката. Болеше ме лявото коляно и челото. Надявах се да не съм пострадал сериозно. Когато спря да ми се вие свят, се надигнах и се изправих. Коляното ми протестираше, особено когато го сгънех. Но можех да ходя, което бе добре.
Онази тъпачка бе на пътеката, чувах я как стене. Закуцуках нагоре. Първо видях велосипеда, предното му колело бе изкривено. Момичето седеше и се клатушкаше като в транс напред–назад,стискайки с две ръце прасеца на левия си крак. По бузите й имаше лъскави следи от сълзи. Изобщо не ми стана жал за нея. На всичкото отгоре не носеше каска. Беше вързала гъстата си черна коса на опашка, която сега се полюшваше в ритъма, наложен от болката.
– Какви ги вършиш, бе момиче! За малко да ме претрепеш!
Тя извърна глава към мен. Симпатичното й лице бе изкривено в страдалческа гримаса.
– Много съжалявам! Много е неравна пътеката, затова… – проплака тя.
– Ами тогава защо не караше по-бавно?
– Бързах. Мръква се вече. Много съжалявам…
– Разбрах, че съжаляваш. – Приближих се до нея и й подадох ръка. Тя ме изгледа възмутено, сякаш я бях напсувал. – Но все пак пое ръката ми. Малката й мека длан трепереше. Не направи опит да се изправи, което ме подразни.
– Няма да мога да стана, боли ме кракът – каза и поклати толкова енергично глава, че чак сълзите й се разхвърчаха.
– И мен ме боли крака, ама на, ходя някак си. – Опипах коляното си. Беше започнало да се подува и вече почти не можех да го сгъвам. А на челото ми растеше цицина.
Тя ме изгледа обвинително, но стисна здраво ръката ми и без особени усилия се изправи на десния си крак. Левия държеше сгънат, само върхът на маратонката опираше в земята. Олюля се, затова я подхванах. Носеше тънко червено яке и черен клин. Маратонките й бяха малък номер, маркови.
– Сега доволен ли сте? – попита, докато хапеше устни. Тонът й не ми хареса. Поколебах се.
– Нищо чудно аз да изляза виновен накрая – измърморих.
– Не, аз съм виновна и ви се извинявам още един път.
– Не можеш ли да стъпиш?
Тя отпусна внимателно ходилото си на земята, но си личеше, че то не носи никаква тежест. Кракът й застина неподвижно.
– Къде те боли?
– Отстрани прасеца,а и надолу жегва към глезена. Счупен е, сигурна съм.
– Може и да не е толкова зле – предположих.
– Чупила съм крак, та знам как е…
– И не можеш да ходиш?
– Ти как мислиш? – Очевидно й идеше да ми врътне шамар. Даже бе минала на „ти”.
Докато й помагах да седне, тя заохка и се стегна в ръцете ми. Направо ми дожаля за нея. Но повече ме бе жал за мен, защото ми се виеше свят и чувствах коляното се като заковано с пирони.
Тя придърпа клина си нагоре и се показа грозна морава подутина. Чак тогава забелязах, че кракът й изглежда някак… усукан.
– Ти как си? – попита тя и ме измери с натежалите си от страданието очи.
– О, поласкан съм от тази проява на внимание.
– Да, бих се радвала да не си пострадал, но… – тя посочи коляното ми – това прилича на счупена капачка.
Нацупих се.
– Много ги разбираш тези работи.
– Падам си по екстремните спортове, затова съм наясно с някои неща.
– На колко си години?
– 25.
– Изглеждаш по-малка.
– Благодаря.
– А ти?
– 35.
– Не изглеждаш толкова голям.
– Благодаря. Но сега трябва да измислим какво ще правим. Ако си мислиш, че ще те нося, много се лъжеш. Едвам ходя.
Тя се позамисли.
– Благодаря, че каза „ние”. По това разбрах, че няма да ме оставиш сама в гората със счупен крак.
– Хайде стига глупости! – изсумтях.
– Тогава вариантите са два. Или да пренощуваме тук и утре да се надяваме някой да ни намери,или да се доберем до пътя. Както знаеш тук няма покритие на мрежата… Всъщност има и трети вариант. Да отидеш до пътя и да извикаш помощ.
– Пътят е близо. Ще можеш ли да подскачаш на десния си крак, ако те подхвана от едната страна?
– Да,и ще се подпирам на тази пръчка. – Тя посочи лежащия наблизо изсъхнал клон.
– Ще го окастря – казах и се заех със задачата.
Връчих й пръчката, помогнах й да се изправи и я подхванах през кръста. Тя преметна лявата си ръка над врата ми. Тръгнахме.
Голямо охкане и пъшкане падна. Бяхме най-гротескната двойка на света, но се държахме един за друг и напредвахме сравнително бързо. Усещах тялото й топло и напрегнато до моето. Тя стискаше зъби и се опитваше да не стене, но очевидно я болеше много. А на мен погледът ми се премрежваше и не се чувствах стабилен. Вече изобщо не можех да сгъвам коляното си.
Падна мрак и вече не виждах къде стъпвам. Бях адски изморен. Тя ме окуражи с плахо потупване по рамото. Изведнъж така ми се зави свят, че политнах напред. Паднах, а тя се стовари върху мен и зави от болка. Чух я да казва:
– Хей, човече, да не си получил сътресение на мозъка! – Усетих как дланта и се плъзна нежно по челото ми.
– Не знам, лошо ми е.
– Я да ти видя зениците!
Не знам какво видя, но каза:
– Ще нощуваме тук!
Първоначално се съгласих, но скоро ми просветна и реших да продължим. А и вече бяхме близо до пътя – от време на време се чуваше бръмчене на автомобили.
Успяхме да се дотътрим до пътя. Качи ни един възрастен човек с очукана тойота. Половин час по-късно се озовахме в местната болница. Коридорите бяха пусти, май ние бяхме единствените пациенти. Жената стисна ръката ми и ми благодари преди да я откарат с носилка в рентгенологията.
По-късно лекарите ми казаха, че имам сътресение на мозъка и че капачката на коляното ми е на сол. Дадоха ми обезболяващи. На сутринта се събудих с адско главоболие и с гипсиран от глезена до слабините крак. Чувствах се като прегазен от танк. Световъртежът обаче бе намалял. Денят бе кошмарен, но успях да го избутам някак си. През нощта благодарение на лекарствата спах като пън и сънувах, че около мен официално облечени двойки танцуват танго. Съвсем се бях чалнал.
По едно време довтаса велосипедистката. Носеше дънкови шорти с опърпан подгъв и карирана риза без ръкави, а счупеният й крак бе гипсиран до средата на бедрото, под съвсем лек ъгъл в коляното. Усмихваше се, незнайно защо. И аз се усмихнах, но насила.
– Как е моят спасител? – попита тя и с няколко бързи подскока се приближи до леглото. Струваше ми се странно, че аз, който бях успял да я довлека до пътя, се чувствам като парцал, а тя, тежко пострадалата, изглежда свежо.
– Горе–долу. – Загледах се в здравия й крак, чиито мускули имаха много приятни извивки.
– Хей, я се стегни! Всичко ще е наред.
Аз само изсумтях. Тя продължи:
– Ставаш ли от леглото?
– Само до тоалетната ходя.
– Главата, а?
– Главата – потвърдих аз. – А ти, не трябва ли да лежиш?
– Че защо? Наместиха ми крака, гипсираха ме и ми дадоха лекарства, така че вече съм кукуряк. – Трудно ми бе да повярвам в това, но все пак леко й завидях. – От лежането човек се скапва, да знаеш. – Пак изсумтях. Тя изхъмка и се придвижи с доста уверени движения към прозореца. Беше се оборудвала с подлакътни алуминиеви патерици, които изглеждаха леки и удобни. Носеше джапанка, която при всяка крачка правеше „пляк”, вероятно заради удрянето на подметката в малката й заоблена пета. Пръстите на гипсирания й крак помръдваха, сякаш се опитваха да се освободят от затвора си или да представят нещо. Тя постоя до прозореца с наклонена на една страна глава, после започна да крачи напред–назад из стаята. Пляк–пляк–пляк. Имаше нещо хипнотично в този звук. Придвижваше се без видимо усилие, явно не за пръв път ползваше патерици. Тялото й излъчваше енергия, която като че ли изпъкваше заради безжизнената скованост на гипсирания крайник. Гърдите й се люшкаха ритмично под тясната риза. И пак пляк–пляк–пляк. Направо да ти се завие свят.
– Не се ли умори? – попитах
– А не, свикнала съм.
– Свикнала?
– Да, миналата година си счупих глезена на другия крак. Лошо приземяване при скокове на трамплин. Половината ми живот е минал на патерици.
– Половината?
– Е, не чак толкова. Но няколко години има. – Тя излезе без да каже нищо, което ми се стори странно. Може би ми бе сърдита.
Върна се половин час по-късно; този път седеше в инвалидна количка, което ми се стори още по-странно. И с инвалидната количка се справяше добре.
– Ставай! Уредих всичко – каза тя, после се изправи, подпря се на патериците си и побутна количката към мен.
– Моля? – Не можех да схвана какви ги дрънка.
– Махаме се от болницата. Сътресението ти не е тежко, а на крака ти няма да правят повече манипулации,просто имаш нужда от почивка. Ще се подпишеш, че искаш да те изпишат.
– Виж какво… не обичам да се разпореждат с мен.
– О, извинявай, не исках да те обидя. Имам вила наблизо. С всички удобства. Предлагам ти да ми погостуваш там известно време. Чудно място за почивка е. А и ще си помагаме един на друг.
– Ще си помисля…
– Няма какво да мислиш. Тук е гадно, мирише, а и има хлебарки. Ще се поболееш още повече, ако останеш тук.
– Ама … не съм добре още.
– Пак ще си лежиш бе, човек, банята там ще ти е на два метра. Аз ще ти готвя, съседите ще ни пазаруват, няма проблеми. Има телевизия, интернет, всичко.
– Защо правиш това?
– Ти ми помогна, задължена съм ти. А и имам нужда от компания, предполагам ти също.
Цялата тази работа малко ме притесняваше, но се навих. Станах, събрах си нещата и се настаних в количката. Една санитарка ме закара в някаква канцелария, където се подписах, че желая да ме изпишат.
Тя беше уредила и частна линейка. Качихме се и отидохме във вилата. Хубаво местенце, с чудна природа наоколо. Не ме бе излъгала за нищо. А от чистия въздух главата ми сякаш започваше да се оправя. Легнах в удобното легло. Чувствах се уморен, смятах да поспя. А жената непрестанно щъкаше напред–назад с патериците си – я да ми донесе сандвич, я одеало, я четка за зъби. Явно искаше да се представи като добра домакиня.
На втория час от пристигането ми, когато вече се унасях в сън, тя се появи на вратата. Беше само по патерици, гипс, джапанка и ластиче за коса, на практика гола. И се усмихваше. Беше се избръснала много старателно отдолу, което ми харесваше. Зърната й бяха щракнали, явно бе подготвена. Изглеждаше добре, макар и малко странно заради ортопедичните приспособления.
– Ще се справиш ли? – попита тя.
– Не знам – отвърнах аз, и бях съвсем честен в съмненията си.
Тя се приближи, остави патериците на пода и се мушна в леглото при мен. Не се държеше агресивно, просто се сгуши до мен. Миришеше на хубаво, на скъп парфюм и чиста топла кожа. Дъхът й гъделичкаше нежно гърдите ми. Полежахме така известно време, после се заприказвахме. За простичките неща в живота. Не че си говорихме дълго. Когато усети, че съм почти готов, тя ме възседна, като внимателно подпря встрани гипсирания си крак. Поработи малко с отривисти движения в ханша, а после и с ръце. Да, наложи се. После просто се надигна и се надяна, издавайки много приятен за ушите ми стон. Издържахме изненадващо дълго, а едновременния оргазъм бе чудо. Преди да заспи до мен, тя каза:
– Когато се потроша, винаги ме избива яко на секс. Така туширам болката.
– Хубаво – отвърнах.
– Да, хубаво е да си помагаме.
Когато тя заспа, си помислих, че досега не съм спал с жена, чието име не знам.