автор: Elling

По порцелановия под на спомените
вкопани антрацитно във плътта
на още плахо живите ми мисли,
краката ми пропукват тъжния си път
далеч на изток от замръзналата нула,
където бе съсечен сърдечния ми полет.
Събрал останките от непревзетия си взор
и вдигнал ритуалите на новата си вяра
в единствения си отчаян опит да достигна
до хоризонтната заря на светлината,
която да прониже сатурновата вечност
на непрегърнатата ми и вледенена нощ.
Към огъня, във който ще лумнат страховете,
а пустотата ще се прероди във тъмен кактус,
обезумял от крехко абстинентна жажда
по твоето загадъчно във здрача си докосване,
засаждащо фонтаните на бъдните ни рози
превили доверчиво раменете си в посоката
на нашите тъй трепетно-бодливи откровения.
А когато след всички молекулно отлетели епохи,
най-сетне търпеливо ме дочакаш и откриеш
с изранени, но още неотронени сълзи -
вдъхни ме и тихо ме изпий без думи,
до последната горчива капка на прокълнатите ми корени...