автор: flood

Стоеше на подиума, а двамата мъже наддаваха за нея.
Отнякъде се чу глас, вероятно от студиото:
– Девствена е!
Единият от мъже проточи глава и погледна назад. Това студио наистина беше впечатляващо. Оттам грееха прожектори и осветяваха обекта. Имаше трима или четирима оператори – и всичките се бутаха, за да гледат това, към което насочваха вниманието на богаташите.

– Давам за всичките милион – каза и се сгуши. Много му се струваше. Това беше началната цена. Отпи от шампанското и опипа бенката си. Мулат с кърпа на главата и зелени шалвари дотича, за да да долее в чашата. Той го изпъди с жест още докато наближаваше.
– Милион и сто! – скръцна със зъби съперникът му. Беше облечен с бял костюм.
„Yes, yes – говореха зад стъклото на операционната младежите, които прожектираха. – Сега ще стане веселба! Ама и тя си е красавица!“
Формите ѝ наистина бяха зашеметяващи. В древния гръцки свят така са се обличали жените – по начин, че да ти съберат очите. Без бельо, само по ефирна рокля, бяла, с нещо като лек вързоп под гърдите. Пристегната да изглежда съвършено. А всичко останало е свободно. Жената винаги трябва да изглежда свободна. Тогава е най-дива.
– Милион и двеста!
Бяха се разбрали ла наддават по сто хиляди отгоре. Такава беше стъпката. Да не си губят времето.
Човекът с белия костюм очевидно обичаше шампанското повече от своя съперник. Мулатът му доливаше непрекъснато.
– Милион и триста!
Трезвеникът харесваше обекта. Би дал и два милиона за него. Разлисти книжката пред себе си. Имаше всичко – дата на раждане, бюст, ханш, тегло, ръст. Съмняваше се, че са девствени. Не искаше да се разочарова, когато проверява сам и при вторичната продажба.
– Милион и четиристотин! – белият костюм не бързаше с търговията. Говореше бавно и се наслаждаваше на нещо в скута си. Мулатът тичаше да долива.
– Внимавай, момче! – изкрещя костюмът, защото в старанието си мулатът разля малко от питието върху неговата книжка в скута. Тя бе същата като на онзи с бенката.
Обектът стоеше неподвижен. Красив обект. Ваза.
Когато стигнаха до три милиона и шестстотин хиляди, прожекторът се развали и започна да бучи. Човекът с белия костюм беше пиян.
Обектът остана съвсем сам. Разголен, красив и ненужен. Какъвто беше бил вече две хилядолетия според продавача. Просто ваза. Гръцка ваза. С копринено ластиче.
Насрочиха търг за другия ден.
Двамата наддавачи не се разбраха.
– Кой според теб ще я вземе? – попита момчето, което говореше с удебелен глас зад кадър. То обясняваше, че тази ваза е уникална с дебел, съвършен глас на бъдещ евнух; всъщност говореше в тръба, а звукът ѝ правеше гласа му мъжки.
– Не знам. Този, пияницата, ми изглежда по-богат.
– Ще видим утре. Мисля, че накрая ще се разбере. Винаги става така. Това са много пари. Тази ваза не струва толкова.
Фериботът акостира в някакво пристанище през нощта. В казинато нямаше много хора. Стоката спеше. А в нощния клуб имаше повече китайци, отколкото хора. Двама българи се сбиха. Един мъж търсеше портмонето на жена си. Всички питаха за някакви красавици от трупата за художествена гимнастика. Осем на брой били. Но после престанаха да питат. Чакаха да видят островите на другия ден. Това беше най-важното.
На другия ден наддавачите дойдоха отново. Единият беше с бял костюм. Кабарето, в което се провеждаше търга, беше същото – тъмно, мрачно, но проветрено.
– Подновяваме наддаването – изрече важно момчето в тръбата. – Обектът се продава с начална цена три милиона и шестстотин хиляди.
Двамата в залата продължиха наддаването. Единият пиеше, другият – не.
Сноп светлина озаряваше обекта на подиума. Наддавачите обаче гледаха своите книжки. По едно време седнаха по-близо един до друг. Не се разбираха. Бяха разноезични.
Дойде съдържателят на борсата. Помоли господата да дадат последни оферти. Водеше със себе си преводач.
– Купувам тези трите – посочи бука онзи без костюм. – За двеста хиляди.
– Останалите пет са за мен. Плащам в брой. Триста. – Шампанското в ръката на човека с белия костюм искреше. Беше красиво, защото никога не се утаяваше – дори за минута. Този човек обичаше шампанското и живота.
Другият – също, но само в частта относно живота. Попита:
– Имате ли декларация за произход? Медицински доказателства?
– Да, ваше благородие! – поклони се съдържателят и повдигна еврейската си шапка. – Българки са. И всичките са девствени.
Изтича и донесе един сив класьор с документи. Беше ядосан на ниската цена. Но тази стока беше дефицитна; а на всичко отгоре трудно се продаваше. Момичетата са нетрайни и търговете за тях винаги се провалят. А уж започна с едини милион. Добре, че беше платил за тях само двайсет хиляди. Е, все пак е нещо. Няма да остане на сухо.
Двамата разгледаха класьора и поговориха с помощта на преводача. Българки ли? Хм. Къде е тази държава? Няма значение. Стоката е добра. И интересна. Малко кльощави са. Но да – стават.
– А сега – полюбопитства съдържателят, който освен че беше евреин, имаше и чело над очилата си, – кой ще купи вазата? Истинска е! Девствена! На две хиляди години е! От Санторини! Направо от калдера е извадена!
Зад дебелите стъкла на очилата той едва виждаше, но другите забелязаха, че се опитва да им намигва.
Прожекторите отново светнаха и озариха обекта.
– Друг път! – махна с ръка белият костюм. – Предпочитам нещо на осемнайсет години. Автентично е. Тракийско.
Съдържателят носеше малка цветна папка с описание на характеристиките на вазата. Пъхна я под носа на другия богаташ.
– Девствена друг път! – стана той и бутна презрително папката. Вазата не го интересуваше. Отиде да види стоката, която беше закупил.
Евреинът ги изпрати и през цялото време се покланяше. Вазата не беше девствена. И не беше гръцка. Нямаше кой да я купи. Добре, че другият бизнес вървеше.

Момичетата дойдоха първи на ферибота. Наистина бяха красавици.
– Това са нашите гимнастички! – възбуди се някой. – Те ще ни прославят!
– Още са деца – промърмори друг. – Трябва първо да учат. На състезание ли са дошли? Приличат на спортистки.
Жените не говореха.

Фериботът отвори устата си и първо влязоха автобусите, багажите, китайците и другия багаж. Китайците бяха най-много, крещяха и бяха облечени по най-просташкия начин, който може да бъде възможен. Но сред тях имаше един господин с бял костюм, стъкмен по европейски маниер.
Когато фериботът тръгна, китайците започнаха да се бутат и да държат билетите си високо, с вдигнати ръце, като партийни книжки. Наистина се блъскаха ужасно. Един грък с унифома започна да крещи. Те крещяха по-силно. Накрая влязоха всички и се пръснаха да търсят места в салоните. Държаха билетите си в ръцете. Снимаха всичко – напосоки. Туристи.
Настаниха се в халето до кърмата, отвориха найлонови торби и започнаха да ядат. Една грозновата девойка непрекъснато се снимаше до националното знаме на Гърция. Беше българка. Майка ѝ я поощряваше. Момичето искаше да стане модел, майка ѝ – просто да си намери мъж. Имаха общи цели. Говореха си. Майката беше македонска циганка с червена коса. Крещяха учтиво. Всички бяха китайци, ако съдими по крещенето.

Човекът с белия костюм гледаше следите на килватера от палубата. Кипенето на синьото море ги правеше да приличат на гръбнак на огромно морско животно; турбините работеха равномерно, а перките образуваха красиви вълни. Нямаше вятър. Хората ядяха сандвичи. Никой не повръщаше.
– Къде е стоката? – попита той мулата със зелено сукно под талията. Беше мургав и се появяваше като сянка.
– Долу, сър. Наддаването ще започне след час.
Той кимна. Беше доволен. Имаше три часа до Санторини. Достатъчно време е. Сянката на мулата изчезна.

Вторият наддавач беше млад китаец. Продаваше трева. Имаше изкуствена бенка на лявата буза и често го виждаха в столицата на острова. Катереше се по серпентините на урвите със залепените за тях бели къщички и сини църковни куполи, бягаше като дива коза; мислеха го за тукашен, но местните хора не го познаваха. И той носеше бял панталон, къс и смешен, но бе без сако. Косата му отзад беше вързана, веждите му баха обръснати; на тяхно място си беше изрисувал нещо като дракон над очите.
Когато фериботът спря на острова, той изчака всички да слязат. Чакаше знак от полицая при бреговата охрана. Когато той му махна, слезе внимателно и без да бърза, за да изглежда като турист.
Отиде в италианския ресторант, като измина излишно пет-шест завоя; на билото на този остров е пълно с безумни извивки, като улеснение за змиите; перилата бяха двайсет сантиментрови – ако се препънеш, падаш незнайно къде. Но надолу.
Даде пакета. Платиха му. Слънцето залязваше. Всички гледаха залеза. Той броеше парите в сепарето. Миришеше на спегети и чесън; един дебел американец роптаеше, че баклавата не може да струва толкова. Приятелката му ядеше трета баклава и го поощряваше в спора.
Сумата беше точна. Щеше да купи нова стока. И да довърши този глупав търг.
– Искате ли от нашето вино, господине? – попита гъркът, който държеше заведението. Той не знаеше защо е дошъл китаецът, просто го видя да излиза от сепарето. – Санторинско вино! Знаете ли как го отглеждаме? Бих ви препоръчал VinSanto, превъзходно е.
Онзи с бенката го погледна злобно и се изплю.
Залезът беше страхотен.

Конкурсните резултати се усвояваха на връщане. Стар обичай, останал от времето, когато някогашните пирати са крадели девойки от от островите: тогава най-красивите са били излагани на търг, за да няма разпирни по пътя на връщане.
– Къде са красавиците? Нашият балетен състав? – попита отново някой от българската група. Тя беше не повече от двайсет-двайсет и пет човека. На връщане вече говореха помежду си. Така се получава винаги мижду българи – в началото се ненавиждат, но след като се опознаят, започват да си говорят, за да съобщят един на друг своята ненавист с учтиви и лицемерни думи.
– Да не са луди да се връщат – изропта някой. – Останали са на острова.
– Да, на Санторини е хубаво. Обаче май ги видях да влизат. Ама не съм внимавала, може да съм пропуснала нещо. Нали бяха гимнастички? Е, няма значение. И май не ги видях да влизат. – Най-после една жена да вземе отношение към въпроса за момичетата. Тя, разбира се, се радваше, че ги няма.
Човекът с белия костюм консумираше първият екземпляр от стоката си в персоналната каюта. Уговорката беше консумацията да се осъществи на връщане. Стоката да види залеза на Санторини. Бил красив. Калдерата. Залезът. Споменът. Всеки има право да се сбогува по подходящ начин с нещо, което намира за скъпо.
Китаецът с бенката също консумираше: друга българка се кършеше пред него съвсем гола и се надяваше, че той ще се напие преди да я обладае. Искаше да бъде влюбена, когато го прави за първи път. Обаче този не пиеше.
– В крайна сметка светът е отворен – говореха туристите-българи на палубата. – Всеки има право да бъде свободен. И да прави, каквото поиска.
– Или което трябва! – изръмжа един възрастен господин, който обичайно търсеше портмонето на жена си. Намери половин сандвич на пода и го захапа. Беше гладен.
Македонката с червена коса снимаше дъщеря си като луда. Този път не търсеше фон, просто снимаше. Беше бясна.

Задуха северен вятър. Фериботът беше нов и голям, но вятърът бе по-силен от него. Вълните ставаха по-широки и страховити. Имаше само час или два до Атина.
– Ти си моя отсега нататък! – клатеше се и говореше свирепо мъжът без бял панталон, но с бенка на лявата буза. – Ти ще работиш за мен, ясно ли е?
Тя се беше свила в ъгъла на каютата и плачеше. Беше ѝ ясно. Другите робини също кимаха. Те всичко разбираха.
Другият мъж, напълно пиян, без белия си костюм, без гащи, но с потник, принуждаваше девойчето да танцува съвсем голо с вързани ръце. Тя правеше това повече от половин час, понякога я сменяха другите. И те бяха вързани, без дрехи. Китките им бяха посинели от корабното въже, с което бяха омотани.
– Пей! – крещеше.
Тя не го разбра.
Удари ѝ шамар и я ощипа отдолу. Тя изпищя. Изпищяха с нея и останалите момиичета, настанени в нещо като клетки до витрините на каютата.
– Пей!
Тя запя. Клатенето на кораба я правеше смешна, подпираше се на стените, на парапетите с двете ръце, повръщаше от люлеенето. Пееше. Нямаше право да ползва банята. Това беше заповед. Вълните бяха силни. Вятърът изненада синоптиците.
След час фериботът пристигна в Атина.
Имаше много стока за разтоварване. Беше вече тъмно.
Последен излезе евреинът. Носеше черна шапка, очила и пакет.
– Има ли някой тук, който да ми помогне? – питаше напосоки. – Нося девствена стока! От Санторини! От калдера! Много е скъпа.