автор: dandan

А можеше до теб
да бъдe.
От камъни и ручеи да носи светлина,
в ръцете ти да я прелива.
Но как на сините очи
да хвърли ласо обич,
да иска мъничка трева да гледат -
те си имат изгрев, залез
и разцепен връх,
врата към идното,
в което е прашинка.
Тя.

И мига, а снегът вали
и спомня зимата на лудата шейна.
Обърнала смеха край
бялата пътека щастие.