автор: question_of_my_mind

Като пророци на един фатален край
са станали душите ни с годините
но времето, вселената нехаят
и пролетта си идва и отива,
така е с любовта и със сърцето
запомняме отминалите бури
а вън цъфти и все така, примамливо мирише,
след "стотната любов" дали сърцето пак остава живо
или "разбираме" за крайното на погледа
за младоста останала в предишното
и жаждата да чувстваме безумно още
макар че са "пророци" уж душите ни,
и тъжно е, .. и всичко е обречено
но ето цъфнали са в двора ти черешите
а аз запазил крехкото в следите на надеждата
и малко топлина, за да възкръснем тази вечер.