автор: erka

...в тихия край на нещо отминало
въздухът спи. А е утро.
Някакъв спомен... за чучулига
кривата порта подбутва...
Тънка пътечка отвежда навътре,
прашно прозорче премигва
и се заплита матово слънцето
в паяжинените му мигли...
Вятърът празно легло е оставил
точно под него - в шума от лани,
а пролетта е претичала като хала
и е разхвърляла дворчето шарено...
Някой, все пак е минавал.
Минавал е...
Някой неканен, но близък,
щом е притворил портата само -
като покана, преди да замине...

...но е ръждясал ключът под черджето -
толкова дъжд е изпил в самотата си
и ми е свидно, по никое време,
да будя, каквото до днес е опазил...