автор: Samanda

Ако някога се потопиш
дълбоко - до дъно -
в злака на душата ми,
ще срещнеш ангела невинен
над лявото си рамо.

Ангелите нямат дом,
ни дрехи,
ни трапеза,
ни постеля.
Не им е нужен даже сън,
ни глад,
ни жажда ги събужда.

Прошката е техен дом.
Хлябът – надробена святост.
Пият те от извора на правдата,
от векове за хората невидим.

Сега …. там, някъде -
в дълбокото - бълбука
онзи смях кристален,
който беше бликнал
в онзи миг паметен,
без повод и причина.

Помниш ли как той претопи
и сля душите ни в капчица?!

За какво да се тревожим?
В рая, знаеш, няма бури,
няма и корабокрушения.
В рая няма брегове,
няма и очаквания.

А капчицата!
Де ли е сега!
Ами … тя е невидима.
Лети с ангелски криле
по лъча към своя Дом.
В началото, а може би,
и в края на Вселената.

Samanda