автор: vale

Душата ми разкъсана виси,
обесена на еретичните си мисли.
Живеем, като в омагьосан кръг уви,
отдавна не приличащи на принцове.
Принцесите са друго поколение,
на тях навярно много са им обещавали.
Минавайки подритват те дори,
усмивките с който им прощаваме.
Кажи ми как да стават чудеса.
В градът отдавна всичко си е същото.
Трамваите разхождат до зори,
куп клетници в панелките заклещени.
А Чарли Чаплин той е домошар,
опитващ се да очовечи масите
и въпреки безспорния си дар,
портрета му е хвърлен на терасата.
Навънка е разкаляно,вали,
примигва състрадалчески небето.
На ъгъла кафето още ври,
а новините вече дебнат в кафенето.
Градът е вена "Кава"-той дори,
не е разбрал ,че вече съществуваме.
Във своето тефтерче есента,
е вписала поредното бленуване,
на топъл хляб,ухание на дим
и светлината на огнището.
А ние порастъркали очи
не сме разбрали още че сънуваме.