автор: esperanca

Тежка бе тая зима, дълга. Снеговете засипваха един връз друг обледенените от вятъра натрупани преспи и на хората им дотежа да се борят със студа. Докато пустосваха времето и се надяваха Господнята милост да е по-верна от човешкото отчаяние, пребродиха годините назад и се върнаха в оная зима, когато се появи Лазарица.
Оная зима бе досущ като днешната. Бе минал денят на пролетното равноденствие , а снегът се не поклащаше, дръвчетата премръзнали зъзнеха в себе си. Закътан някъде под кората им, дълбоко в коренищата едва пъхаше, не смееше да се надигне живецът в листните пъпки. Идеше седмицата преди Цветница.
Баба Митра, дето помагаше на свещеника да реди църковните тайнства мира не му даде. Главата му изяде , да отвори църквата , да прегледа едно друго, да се подготви за празника, от Бога да измоли да си иде студа, да напъпят дърветата , да си разлистят филизите, че каква Връбница ще честват, от къде ще вземат клончета. Отчето бе стар човек, животът го бе научил да разчита сляпо на Създателя и знаеше да не му се бърка в работите, ама за да угоди на Митра, взе ключовете от църковната порта, които държеше под кандилото, че едни времена се нанизаха, заключваха дома Господен, за да опазят потребата и пристъпиха в снега.
# # #
Аз съм Лазарица и съм присаден корен. Преди петдесет години баба Митра и отецът ме намерили в един плетен панер за яйца при входа на църквата. Вярата ли нуди, или нуждата поражда вярата, но това , което е писано да стане , се сбъдва, независимо от глупостта на човеците. Кръстили ме на името на праведния Лазар, защото видели знак в това, че съм оцеляла в снега. Когато се надвесили над панера , съм лежала спокойно, повита в облак топла пелена, перчила съм малките пръстета, все едно заплитам мъчна плетеница, не разбираема и за мен. Върху образът ми , едва забележимо лежал отпечатък на тънка, загадъчна усмивка, като да съм знаела какво ще се случи, а от зелените ми очи струели закачливи пламъчета.
Чудесата освен радост, носят страх. Човекът сам се орисва през живота си да е разпънат между радостта и страха. Иска, моли се, чака да дойде щастието и когато то освети живота му, не може да се отдаде чисто, по детски да се плисне радостта. Сам намира оправдания, за да се сломи .
Когато Бог благоволи в една душа, то ще я бъде. Нищо не може да спре пътя й – ни човешката любов, ни омразата, защото людската любов и омраза са едно и също нещо. Началото и края са, които очертават дълбочината на сърцето. Половин век съм на земята и още вярвам, че душата сама избира родителите, чрез които да се въплъти. Това че са ме оставили на чуждата милост, не ме е уплашило в онези първи часове на пътя ми и затова не съм ревнала, а с любопитство съм очаквала различния избор, наложен от причинно-следствени връзки, които за нас, хората остават непонятни, но са необходими, за да се изпълни тайнството живот. В онези първи мигове, в които се е насновавала основата на пътя ми, не съм усещала студ, защото още съм била повече божия, отколкото човешка и съм имала вярата. Вярата е качество на духа. Духът е , който извиква багрите. Стрелка се совалката през нищелките и втъкава цветовете в чергата на душата. Колкото по-яко блъска кросното, толкова по-здраво и стегнато платно се изтъкава. Духовността е привилегия на интелигентните, умните личности . Имат силата да над градят в дълбоките тъмнини на знанието и да го осветят с душите си, правейки го достъпно за останалите човеци. Ленив и мързелив не може и не бива да пристъпва в тази материя, защото ще се погуби, лишен от опитността да отстоява правдивото.
Сила някаква е видял свещеника в зеленото на очите ми, та ме дали на най-младата снаха от имението в края на селото, която била бездетна. Сила се дава в този път, където нанагорнището е стръмно. Така тръгнала да се шари шевицата на живота ми – присаден филиз на два стари , големи рода. Животът е онова нещо, което половината от определеното време дава, другата половина взима. Двете половини рядко са равни и коя ще бъде първа, коя последна зависи от изборите на човека.
Загадъчно и вълшебно , детството ромолеше, съпроводено от едно шушнене, което ме сподиряше от бабите, веднага щом стъпех на улицата. Бялата кожа , зелените очи, тежките масури от старо злато, които мама все не успяваше да укроти, плетейки ги на две плитки, като стягаше и опъваше жилавите снопове, а те все отказваха да се подчинят на сръчността в мамините пръсти. Сресването сутрин извикваше сълзи в очите ми, но си мълчах. Щом станех от стола, за да се впусна в приключенията, които ме чакаха пред прага на деня, с гърба си усещах стаен страх, болка някаква и напрегнато усилие в очите й. Горката мама, опитвала се е със строгото сплитане на косите ми, да прикрие колко съм различна от тях. Бях единственото момиче в рода, но друго ме отличаваше. Семейството, в което различния избор ме присади бяха хора с тъмна кожа,черни коси и черни очи. Средни на ръст, не така стройни и нямаха моята тънка костна структура. Тези хора не просто ме бяха приели , те ме обичаха с онази предана и всеотдайна любов, доказана всекидневно в постоянството от малките грижи до големите жертви, където се изковава умението да умреш в името на другия и умирайки да възкръснеш. Това е любовта. Любовта не е присъща на всичките люде, привилегия е само на избраните, които са готови като дадат, да не очакват нищо в замяна. Даденото да е достатъчна мярка на щастието им.
И не само. Виждала съм как човека , комуто даваш, утре се обръща срещу теб и те хули за щедростта ти. Готов ли си като видиш това, да не се нараниш. Щедростта рядко поражда благодарност, по-често омраза. Човекът бива наказван поради качествата си, не за недостатъците . Вторите се проявяват лесно, избуяват като плевели, не е нужно грижи да им полагаш – ни да ги копаеш, ни да ги поливаш. Качествата, как да ги преглътне този, които съди, щом сам не ги притежава. Качествата са тези способности, придобити в труд, когато човекът сам ломи, кърти от себе си, да махне излишното. Изковават се къртовски . Постоянство трябва , да се дълбае в скалата на човешката същност, като кърт да се превиеш под тежестта на камъните, да изнесеш товара на ненужното, докато стигнеш до онази малка, често едва забележима частица на самородна доброта, която е достатъчната мярка на любовта. Така различният избор ме постави при избраните от любовта . Защото не само човекът избира пътя си, орисията му също избира него.
На шест години бях , когато разбрах, от какво се е плашела мама. Докато е решила косите ми, в плитките заплитала онази част от страха си, с която я е душила родителската й безпомощност. По инстинкт е усещала, че въпреки любовта си, майката е безсилна да опази чедото си от онези кръстопътни истини, втъкани в шевицата на душата му. Майчинството е инстинкт , с който жената се ражда. Той ръководи пътят й, дори ако самата тя не е била родилка, защото е по – силен от нея. Поне до оня момент, в който роденото , не се обърне и не пререже само пъпната връв.
Бабите от селото ме обичаха. Когато минавах покрай тях, докато си хортуваха седейки по пейките пред къщите си, винаги ми изнасяха от дворовете я цветя от градините, я плодове от дърветата. С костеливите си напукани, треперещи ръце слагаха в моите длани даровете и тяхната щедра обич се изливаше в мен, чувствах се така препълнена, че тази любов преливаше през очите и се стичаше по овала на лицето. В тези моменти едва се удържах на тънките си крачета, не разбирайки какво става с мен. Докато един ден истината се изтърколи заедно с благословията от ръцете на баба Евгеница, която ми подаде ябълки с думите: „ Вземи Лазарице, вземи, да си хапнеш , че виж се каква си слабичка, нали си храненица”.
Не знаех какво означава думата храненица, но докато бабата я произнесе, усетих оня лед в очите на мама с гърба си , прикрития страх , който изпитваше , докато ми сплиташе плитките и разбрах, че това е нещо не добро, разбрах от какво се е плашела тя. И друго , за пръв път, когато поех евгенините ябълки краката ми не омекнаха, както отмалявах от силата на любовта при другите дарове . Защото онова другото дава устойчивост , с която стоиш здраво на земята . Учи те с времето да държиш юздите на живота опънати и да не ги изпускаш.
Шъпотът ме беше настигнал. Постави началото на характер. И с невръстието на шестте си години, направих суровия избор на мълчанието. Като се прибрах в къщи , нищо на никого, никога не казах. Но това, че познах един от страховете на мама, ме накара да я обичам повече.

/следва/