автор: apostola

Колко сутрини в живота си посрещнах.
Толкоз залези до днеска съм изпратил.
Колко щори аз към бъдното открехнах
и от любопитство често съм си патил.

Делничното сиво в мене се оглежда-
винаги задава тежките въпроси.
И във мен се ражда малката надежда,
че душата няма милост да си проси.

Че ще го излъжа тоз живот коварен
с някой мой маньовър в дните посивели.
Със мечти и мисли доста натоварен,
да посрещам вече вечерите бели.

И по път осеян с земните бодили,
ще поставям аз житейските жалони.
А след мен жените- още не родили,
ще разчупват мъжки земните канони.