автор: Stargazer

- Ей го на - днеска ми дойде нанагорно. Добра работа свършихме с тебе, ама не ми беше лесно. Тоя генератор днеска ни разказа играта и на двамата. Колко пъти само го събирахме, брои ли? Ама ти излезе мъжко момче. Други на твое място на първия път още да са вдигнали ръце. Помъчат малко и като не става - тичат да викат началника. А ти не се остави. Механик си, не ще приказки... Хайде, наздраве!
Бай Петър вдигна чашата, вдигнах и аз моята. Чукнах я в неговата, отпих- обичам водка, но тази не беше нищо особено. Руска, украинска-такава някаква, сигурно я беше накупил от Севастопол, където товарихме. Гореше на гърлото, та побързах да взема от мезето. Виж, него го биваше. Като минавахме през Босфора, накупили бяхме сушена риба от турците- с нея водката вървеше един път. Задъвках машинално, като с едно ухо слушах какво приказва, замислих се. От вчера имах някакво предчуствие, че нещо има да става. Посреднощ излезе вълна, събудих се. Корабът силно се клатеше, пръски удряха в илюминатора, в казанчето под рамката се беше събрала вода. Вратата на гардеробчето се беше отворила и при всяко клатене се блъскаше силно. Станах да я затворя и тъкмо тогава лампите изгаснаха. Докато в тъмното търсех с крака под леглото обувките си, светна отново. Интеркомът иззвъня- търсеха ме в машинното. Не бях на вахта, но след като ме викаха, значи нещо беше станало. Елмеханикът е само един, стане ли нещо- няма кой друг да викат. Затова не се бавих, слязох надолу като за по-бързо се плъзках по ръце по излъсканите перила на стълбите. При машината ме посрещна познатият шум на двигателите, но имаше някаква промяна в него- ритъмът не беше същият, като да липсваше нещо в него. На този кораб бях от няколко месеца, вече познавах машините. Заслушах се и изведнъж разбрах какаво е- главният генератор беше изключил. Заради това бяха изгаснали и лампите, докато се се включи дублиращият. Отидеох първо при него- работеше, но с напъване, шумът му не беше ритмичното бръмчене, с което бях свикнал. С напъване, без напъване- нали работеше, това беше по-важното. Отидох до главния и се хванах за главата! Една от тръбите на охладителя на отсрещната стена се беше пробила и църкаше тънка струйка вода. Не се изненадах- корабът беше стар, карахме го за нарязване. Всичко по машините беше износено, колко му е да се спука тръба. В такива случаи мотористите слагат по едно уплътнение, отгоре скобата- и готово. За пет минути работа. Ама този път като за беля струйката вода цвърнала като от детско пистолече от тръбата, през пътеката между машините, към генератора и право срещу кутията на контролното табло. На какапа ѝ има една дупка за отваряне и струйката като по конец пръскаше право в нея. Нарочно да искаш да го направиш, няма да стане! Пръска си водата вътре, а в таблото всичко станало на дармадан. Бушони-мушони, заминали. Като дало таблото на късо и генераторът предал богу дух. Ха сега прави табло, разглабяй генератор за да мершиш изолации, ако си нямаш друга работа! Не можеш да го оставиш- по устав трябва да има резервен генератор, не може да караш само с един. Ако сдаде багажа и другият- угасва всичко и оставаш с пръст в гъз. Запретнах се, разкачих таблото. След малко дойде бай Петър. Не бях пращал да го викат, сам дойде. Той беше моторист, работеше по машините. От доста години беше по корабите и си разбираше от работата. Затова и го слагаха да работи с новобранци, като мене. Дърт беше, но работеше и не го мързеше. Дойде и без да каже нещо се захвана да разглабя генератора. Работехме двамата, без да говорим, спирахме само да пушим цигари. И така- цял ден. Корабът клати, вълните го надигат и като го надигнат всичко вътре в крема ти се смъква. Гади ти се, но няма оставяне...Броил ли си, вика, колко пъти го събирахме. Не съм броил, ама ако още един път се наложи да го отварям, ще взема големия ключ па като замахна - ще ми стане само на генератор...
--Гледам, че се чудиш, Стоянчо, на тия години какво правя тука- изтръгна ме от мислите гласът на бай Петър.- Тоз дъртак, викаш си сигурно, какво още прави по моретата. И прав си, да ти кажа! Върна се назад понякога, погледна през всичките тия години, дето са ми се натрупал на гърбината, през всичката вода, дето съм я прекосил, и сам се питам- какво ме тука държи? Каква е таз сила, дето ме хвана от малък и до сега няма пускане? Питам се, Стоянчо, и отговор не намирам. Каквото и да е било, от дете като бях ме пипна мене... Тогава море не бях виждал. Къде ти море по нашия край, в ония Балкани? От Тетевенско съм аз, по нас дълбока вода няма. Колко е тя, планиска река, каква ти дълбока вода? И в най-дълбоките вирове да се завреш, я ти стигне до гърдите, я не.
И пак да ти кажа, нещо като да ме влечеше към водата, караше ме дълбокото да търся. Моите акрани се сбираха по поляните, топка ритаха, карти играеха, а аз- все край реката. Знаех къде що вирове имаше, обикалях ги, газех из онази ми ти студена планинска вода, докато ми посинееха краката. И салове си правех. По коритото на реката клонак много-навлечен от водата, кога придойде напролет, умит и избелял от слънцето. Насъбера що има по-едри клони, накръстосам ги надве-натри, навържа ги с каквото намеря и току се плесна отгоре им. Плесна се, па взема един прът и бутам то дъното, ход давам, един вид. Клоните се кривят, салът се разпада, но аз бутам, бутам- и преплувам вира. Изляза на брега тогаз, поскачам на място, да ми се раздвижи кръвта в истиналите крака, и хайде пак! По цели дни това правех, докато стана вир вода. Прибера се тогава вкъщи, а майка ми само това чака- ела, ми синковецо, че ми трябваш! Що шамар съм изял за тая работа, ама пак ми не увря кратуната. Влечеше ме водата, като че пъпът ми беше във вода хвърлен...
И от там като тръгна... Кога трябваше войник да ходя, аз се натиснах за флота. Ти си луд, викаха ми другарите. И луд бях- тогава кашиците служеха две години, а моряците- три. Три години служба да караш- не е шега работа. И тогава беше всичко строго- пратят те в поделението, и там стоиш дорде изтече службата. Отпуски- мотпуски имаше от дъжд на вятър, и то градски. Това да те пуснат да си ходиш у вас- забрави. Сигурно за туй и наборната комисия не се опъва, като им рекох, че искам във флота да служа- не вярвам много мераклии да е имало. Прегледаха ме, огледаха ме, видяха, че всичко си имам и хайде, като искаш във флота, върви във флота. Засилиха ме в Атия- хе, до Бургас.
Като дойде време да се явявам в поделението, по целия път във влака стърчах прав. Стърчах, отворил прозореца, и все навънка гледах-исках да зърна морето. Оживяло ми беше това това море на корема. Пристигнах в Бургас, слязох на гарата и за пръв път ме лъхна морски въздух. И мирис на сол имаше в него, и на риба, и на мазут, и на още много други работи. Миришеше на море... Излязох аз от гарата и тръгнах по улиците- търсех да ида на брега. По-едно време излязох на пристана, погледнах- и тъй останах. Една синьо-сива шир, простряла се пред мене, разлюлана, а на хоризонта-като стена. Изправено стои, подпира небето. Кораби стоят насред залива, като играчки. Гледах, гледах, па тръгнах по пристана, слязох на пясъка. Приближих до водата, приближи и тя към мене: вълните шумяха и съскаха току до краката ми. Приклекнах, натопих ръка, загребах и пих. Солено, блудкаво, но и още нещо имаше в тая вода. Като че духът на земята беше разтворен в нея, напираше да излезе, да надделее над соленото. Отпосле и от други морета и океани съм опитвал вода- като онази, първата, никъде не съм намерил. Изправих се после, тръгнах на обратно, но дорде да стигна до улицата, няколко пъти се обръщах, да гледам морете.
Зачислиха ме на миночистач след това, затече ми службата. Ама за това какво да ти разправям- те войнишките истории край нямат, от моите набори който и да хванеш- има да ти разказва с часове. Пък ти ще ме прощаваш, ама то на всеки му се струва, че неговите са най-интересни, че всички си умират да ги чуят. Човещина, какво да правиш... Ха наздраве!
Бай Петър като да усети, мисълта ми не беше с него. Не ми се слушаха войнишки истории. В казарма не съм ходил- докато завърша училище я бяха отменили. Ама сред тия дъртаци битуваше едно мнение, че който не е бил в казарма не е истински мъж и не става за нищо. Не ми се искаше да влизам в спорове, да се разправям за глупости. Бях се насадил вече, хванал ме беше за слушател, по-добре да си мълча, да не му давам теми, за да може по-бързо да се изприкаже. Взех си пак от рибата, замислих се, като с едно ухо слушах какво приказва дядката. Всъщност той не беше толкова стар- сигурно отиваше към шейсетте, не беше пенсионер още. Малкото коса, която му беше останала беше побеляла, лицето му беше набраздено от дълбоки бръчки. Ръката му, която държеше цигарата беше на виолетови петна, бях чувал, че това е от болен черен дроб. Не се учудих- количествата водка които поглъщаше, надали се отразяват добре. И цигарите палеше една след друга- стъпче фаса в пепелника и веднага извади друга. Подадох му запалката, той цъкна, пое от дима и ме погледна. Сякаш улови какво си мислех:
-Тъй е то, Стоянчо. Тя моята не е една и като дойде човек на моите години, какво му остава освен да пуши и да пие, и да си разправя преживелиците? Като ходих за медицинско при доктора преди курса, той ми вика- Бай Пeтре, вика, да оставиш цигарите и пиенето, че някой ден изневиделица ще те тресне инфаркта. Бе докторе, викам му, за кога да ги оставям вече? И да ги оставя сега, по-млад няма да стана. Като ме тресне, тресне- няма кой да плаче за мене. Бабата няма много да ме жали, синовете- те са големи вече, деца и те си имат, техни си грижи. И двамата сa в чужбина, в Англия са от години. Внуците ме не знаят. Ведъж им ходих на гости- подадат си ръката, отговорят с по една дума като ги питаш и пак се залепят за тия компютри. Ни от подаръци се интересуват, ни от нищо. Моите едно време с какъв мерак са чакали да се върна, да им донеса нещо от чужбина. Шоколади, дрънкулки- що радост беше. Сегашните- вятър работа! Всичко си имат, всичко знаят, с нищо не можеш да ги учудиш. Разправям им къде съм бил- пак не им е интересно. Били сме там, викат ми. С мама и тате ходихме на холидей. Абе вие сте били на холидeй, викам им, ама какво сте видели? Летището до хотела, стой там 10 дена, яж, пий и ходи на плаж и това е. Изкуствена работа. Една държава не тръгнеш ли из улиците, да видиш нормалните хора как живеят- нищо не си видял! Курортите са си курорти, там всичко е натаман, ама не всички живеят по курортите. По курортите ходят хора с пари, дето всичко им а натаман. Ама като минеш оградата на курорта- друго виждаш. А аз съм ги видял. За чужда фирма съм работил, бяха се наюрили всички да тръгват, плащали повече там. Викам си- ще ида и аз, да видя какво е. Отидох, видях...
Фирмата набираше екипажи за пасажерски кораби. Та там ги видях холидеите. Записах се и аз, извикаха ме. Механик по подръжката станах на един голям пасажер, круизен, по Карибите пътуваше. Механик станах, ама не като тука – в машинното. Там такива като нас до машинното не пускат, работеха си там американците. Ние бачкахме по общата подръжка. Корабът голям- кабини, апартаменти, басейни. Няма като тука една баня на 3 кабини. Там всяка кабина със собствена баня, телевизори, хладилници. И като се счупи нещо- нас викаха, за това отговаряхме. Това не работи, там тече, крушка смени- това ни беше работата. Пасажерът беше пълен с американци, пенсионери- бабички, дядовци. Пенсионери, ама не като нашите пенсионери, дето пенсията не им стига за нищо и гледат домати и картофи за внуците. Тия и пари си имат, и време да ги харчат. Гледаш ги- по на 70-80 години, опънали бабичките по едни бели къси панталони, едни ми ти капели, и хайде на круиз за две седмици по Карибите. Нафукани, нафукани- не може да се приказва с тях. То и какво ще им приказваме, ама недай си Боже да не им угодиш! Счупи се нещо, отидеш да го оправяш- оная ти мрънка, че сега не било удобно, па защо се било счупило, па кога щяло да стане, па не знам си какво. Пили ти на главата и ха си посмял да ѝ отговориш нещо, ха се е оплакала на супервайзъра. Дойде и почне ѝ той да ти надува главата. Ама и неговата не е работа- по цял ден се разправяш с бабички.
А иначе парите за нас бяха добри. Ни данъци плащаш, ни осигуровки, храната и спането ти осигурени. Работата и тя не беше тежка. Корабът обикаля по островите, тръгнем вечерта, на сутрината сме на пристанището. Бабичките наслизат, ние работим, по цял ден вързани за пристана. Дали си на кораб, или в хотел на брега- няма разлика. Та и затова на мен не ми се седеше, не ми беше по сърце. Не е тази работа за моряк. Там ти не си моряк. Какъв моряк си, като стоиш на пристанището и от едното място до другото пътуваш една нощ?
Слезем на брега някой път, ама къде да идеш? Обикаляме баровете по пристанищата. Там без кола си за никъде. Един път рекохме да идем до едно близко градче. Като не знаехме къде има автобуси, рекохме да идем пеш. Тръгнахме по пътя и след 10 минути ни настигна една полицейска кола. Слиза полицаят- защо ходите тука? Проверка... Там като видят някой без кола и значи не му е чиста работата. Будим подозрение. А иначе никой ти не обръща внимание. Да падне някой на улицата, ще го прескачат и никой няма да се спре да помогне.
Ама и друго видях, и там има добри хора. Веднъж бяхме в Порто Рико. Слязохме в Сан Хуан, на пристанището, вървим по улиците и търсим бар дали има отворен. Квартала бедняшки- олколо пристанището какъв друг да е. Къщите около улицата оградени всичките с мрежа. От ръба на двора почва мрежата, настрани и нагоре, около целия двор и над покрива. Покрива всичко, къщата цялата като в клетка. Оградили се заради крадците. А вътре врати и прозорци няма, отворено заради жегата. Като се прибираш, отключваш една портичка в мрежата, влезеш в двора и заключваш след себе си.
Та в една от тия къщи чухме музика, хора вътре в двора, пият, ядат. Рекохме, че е бар, влязхоме да видим. Дойде една жена, мургава, порториканка. Заповядайте, вика, влезте. Огледахме се- по двора разни вехтории, стая с един един креват вътре, кухничка една зад къщата. Не прилича на бар. Питаме я това бар ли е, тя вика- не, тука си живея, рожден ден празнуваме. Стана ни срамно, че така сме ѝ се намъкнали в къщата. А тя- няма нищо, стойте ако искате. Сочи ни една каса с бира, да си вземем. Взехме по една, колкото да не я обидим. Предлагаме и пари- върти глава, не ще... Постояхме малко и си тръгнахме. Изпрати ни до вратата, поехме ние обратно. Бар не намерихме, пък и на никой вече не му се ходеш на бар... Та така... Бедни едни хора, навряхме им се у тях и нито те гонят, нито пари ти искат за бирата. В този град, където срещу крадци цялата къща с мрежа заграждат, тия хора ни приеха, без да ни питат, какви сме, що сме... Та ти казвам- тия, дето най-нямат, те са тия, които ще те посрещнат, ще ти помогнат и пари няма да ти искат. А ония дето имат всичко- тях не ги търси... Ако не вярваш, пробвай някой път да идеш така в къщата на някой американец. В къщата на някоя от бабичките от круизите. Ей така, хванете се пет човека и идете, пък да видиш. Ако не извади пищова, най-малкото ще извика полиция.
Та така в Америка. Не отраях много там. Прибрах си се пак на нашите кораби. Пак си подкарах истинския, моряшкия занаят. А парите- зарежи ти парите, не са те всичко на тоя свят. Каквото изкарвам тука- стига ми. Децата ми са големи, взели са си хляба в ръцете. Бабата- тя цял живот кара без мен, пенсия взима, и аз ѝ пращам. Добре сме, само да сме здрави.
Защото има и по-зле. Нали все се оплакваме, че в България било лошо. Лошо е, защото не сме видели какво значи лошо.... Бяхме веднъж в Того, слязохме пак така, да пием по бира. От пристанището като излезеш, веднага се стига на плажа. Ама плаж да видиш! С километри дълъг,един бял пясък по него, океана се ширнал. Син, като тюркоаз. Вълните се разбиват в брега, бризът подухва, люлее палмите- като на картичка. Ще речеш, място за туристи, Копакабана ряпа да яде. Ще речеш, ама не е така... Празен, абсолютно празен беше плажът. Във водата няколко французи от френската легация карат сърфове, досами брега един навес за бар- и това беше. Седнахме ние там, поръчахме по бира, ще седим и ще гледаме океана. Досами бара плажът свършва и започватджунглата. Сложена една ограда, зад оградата- колиба, и пред нея една шепа място, разчистено за нива. Насадено нещо, в нивата се прегърбил един негър и плеви. Гол до кръста, с някакви избелели къси гащи една сламена капела на главата. До оградата се наредили шест негърчета, едно от друго по-малки. Голи и те, ама за тях нямало гащи, та препасали по един парцал около кръста. Мършави, коремите им надути, сякаш само от корем и два тънки крака са направени. Пъповете им изскочили от херния, мухи им кацат в очите, а те и не дигат ръка да ги пропъдят- стоят наредени и провират ръце през мрежата. Провират ръце и чакат нещо да им дадеш. Чакат те, а ти стой, пий бира и гледай океана. Гледай, ако имаш очи...
Пак тогава, като тръгнахме, намерихме бай Юрдан. Бай Юрдан беше един негър от Того, който се беше промъкнал на кораба докато сме били в пристанището. Каза си името, ама ние му викахме бай Юрдан. По тия държави това става често. Негрите като видят кораб с бели и се опитват да се качат, мислят, че ще ги закара я в Америка, я в Европа. Затова и по тези държави по корабите се правят големи проверки. Екипажът проверява преди да тръгнем, после като излезем в морето спираме преди да излезем от териториалните води и пак проверяваме. Защото излезеш ли веднъж в международни води, към тия, които са се качили на кораба, важат международните правила. Задължен си на всеки такъв като бай Юрдан да му дадеш кабина, да го храниш и поиш, и да го предадеш в първото пристанище на властите. Те и затова се натискат, защото закараш ли го веднъж до Европа, никой няма да го връща. Само че бай Юрдан нямаше късмет този път. Къде се е скрил не знам, ама излезе когато вече бяхме в международни води. Капитанът яко го псува, защото за всеки такъв налагат глоба на фирмата, а тя ще го впише в на капитана досието.Та излезе бай ти Юрдан, капитана ходи като чалнат два дни и псува, ама какво може да направи? Взехме го с нас, дадохме му кабина, храним го, поим го. Но не видя Европа. Свалихме го в Мадрас, Индия, закъдето отивахме. Предадохме го на пристанището, откара го полицията, а той преди да тръгне, вика- нищо, Индия- Индия. Навсякъде е по-добре от Того... Мерси, вика... Изпратихме го, пък си викам- пак късметлия излезе, бай Юрдане. Късметлия, че попадна на нас. Защото има други, които намерят ли бай ти Юрдан- директно през борда. Има капитани и екипажи-филипинци, милипинци- намерят ли такъв, хайде в морето, на 1000 мили от брега. Изхвърлят го и си продължават. Никой не знае, никой не може нищо да докаже. Ти ако си, можеш ли го направи? Аз не мога. Какъвто ще да е, човек е. Ама други не мислят така. За да отърват глобата са готови и човек да убият...Голям риск е така да се качиш нелегално на кораб, защото можеш да случиш точно на такива. Ама като видях какво е в Того- не се учудвам, че рискуват.
Така е то по света. Ще попътуваш и ти, сам ще ги видиш тия работи. Ето, като пристигнем в Пакистан и Индия, ще видиш и там какво е. Ще видиш и големи красоти, ама и голяма мизерия. Гледай сега, млад си, събирай спомени...Аз съм се нагледал, моята е свършена вече. Като пристигнем утре, ще кажем сбогом на корабчето и всеки по пътя си. Ти ще отидеш на друг кораб, по моретата още ще плуваш. А аз... и аз като кораба. И на мене ще кажете сбогом, туй ще е и за мене последното пристанище. Изплувах си аз своето...
Бай Иван отпи от чашата, умисли се. Погледът му блуждаеше, не се спираше на нищо. Мислех, че се наприказвал, надигнах се да стана. Исках да се измъкна, да се прибера в каютата, да поспя след вахтата. Сутринта пристигахме в Пакистан, в Гадани, където щяхме да оставим кораба за нарязване. След това ние, екипажът, щяхме да пътуваме до Карачи, от там със самолет- до Бомбай, където щяхме да вземем друг кораб. Поех към врата, но той се обади отново. Опрях се на стената, разкрачих крака срещу клатенето, обърнах се.
-Ще ме прощаваш, Стоянчо, че те взех за слушател, ама така ми дойде... Тежко ми е днеска, исках с друг човек да поприказвам. А ако ти е било скучно- извинявай... Лош късмет ти се падна и на тебе, на такъв курс за първи път да стъпиш на кораб. Ама може би е така е по-добре. Като млад да видиш лошото, когато ти е здрав гърбът още, и носи... Гробище за кораби виждал ли си?– попита ме пак.
Завъртях глава- не бях.
-Не си- рече бай Иван като на себе си.- И по-добре да не виждаш. Ама няма как... Не е гробище то. Кланица е. Кланица за кораби. Гледаш ги, извадени на брега, натикани в тинята, овързани с въжета. Като животни, кога ги колят... Като стари коне, дето цял живот са теглили и като остареят, ги пратят на кланицата. Дърпат се те назад, опъват въжетета, цвилят от ужас, но не могат да се измъкнат... И с корабите така. Доведени там, да ги разрежат на парчета. Опъват се назад, морето и то протяга ръце, опитва се да ги вземе пак в прегръдките си, да ги успокои във вълните си. Мили са му и на него, тия кораби, които са правени вълните му да браздят... Напира то към брега, борят се и те с тинята, а тя все здраво ги вкопчва. Борят се, и викат... Ама ще кажеш, как викат? Така, викат. Викат, ушите ти проглушават, ама да можеш да чуеш. Викат, за този който има сърце да ги чуе.
Бай Иван се извърна, отри с ръкав очите си, прочисти гърлотото си- гласът му беше прегракнал. Взе се в ръце, изправи се, погледът му се избистри. Натиснах дръжката на вратата, клатенето само я отвори. Наведох глава да не я ударя в горния праг, прекрачих. Гласът му е догони, спрях без да се обръщам.
-Не ща такава съдба аз... Корабите са родени в морето, в морето трябва да си отидат. Там, сред вълните е тяхното гробище, не на брега... И с моряците така. Във вълните намират моряците покой, във вълните хващат пътя към Отвъдното. И като пристигнат, сядат при Нептун, прегръщат се с русалките, вдигат наздравици с раковини и поздравяват тия, които над главите им порят морето. Поздравяват ги, и ги чакат. Чакат ги... Там искам аз, при истинските моряци. Затова не слизам, затова на тия години още съм по корабите... За там чакам, за там се натискам... За Моряшкия рай...