Защо ли вече тъй рядко
с поглед диря звездите?
Защо ли вече не чакам
добра вест от луните?
Защо ли вече не питам
за път и верни посоки?
Защо ли нямам копнежи,
нито пък нови кроежи?
Дали пък памет загубих
за стари диви болежки?
Къде отлетяха сиротни
изпосталели надежди?
Все вървя, но не диря.
Благодаря, а не моля.
Даже мъката - кремък
разпуква се на пролет.
Чуй ми душата! Тя пее!
Под синия купол се рее.
Волята чужда отлюспена
под губера шарен линее.
Светило ликува, светлее!
Щедро то милва ме, грее!
В дома му, в сърцето мое,
клон разсънен на бяло ухае.
Samanda
22.03.2017