автор: tvoiapoznata

Николай завари шефа си в потресаващо състояние.
Владимир беше махмурлия.
Това личеше и по измачканите му дрехи, и по празната бутилка, която се търкаляше в краката му.
Офисът беше заприличал на денонощен бар.
Горкото момиче, което играеше ролята на секретарка, беше хвърлило предупредителен поглед към Николай още от предверието.
Николай влезе подготвен, но не достатъчно, за разигралата се сценка.
Мъжът изостри сетивата си и застана на щрек. Това изнерви Владимир още повече.
- Влез! И затвори проклетата врата! По дяволите! Кога се върна от България?
- Снощи. - Промърмори Николай.
- Нещо, което да е неотложно и да заслужава вниманието ми?
- Нищо толкова сериозно. – Владимир повдигна едната си вежда. Познат жест. мъжът продължи.
- Синът на Марк Бентън.
- Какво за него?
- В опасна възраст е и също е наследник на Лори. Дори и непряк.
- Да. – Владимир въздъхна и се опита да се поизправи. Николай му подаде чаша вода. – Имаш ли някаква идея какво да го правим?
- Мари се кълне, че го наблюдава. Няма да му позволи да се намеси в бизнеса на баща си.
- Но ти й нямаш доверие.
- Не. На нея й вярвам. Тя има и малко момиче, което трябва да защитава, освен сина си. На него не вярвам.
- Поясни, ако обичаш!
- Знае позицията на майка си. Знае, че няма на кой да разчита след разпада на организацията им...
- ...давай по същество.
- Иска отмъщение. Ще започне да действа на своя глава. И ще се забърка в нещо опасно.
- Ще е голям глупак.
- Такъв е. И е с прекалено лабилна психика. Лесно предизвиква конфликти.
- Подготовка?
- Никаква.
- Добре. Не ми трябва в редиците. Следете го и гледайте да не си причини сам смъртта. Не искам повече жертви в тази фамилия.
- Имаш го.
- Би ли ми направил услуга?
- Каквото кажеш!
- Прати ми Буба и поостани в къщата вместо него.
- Готово. – Николай се изниза тихо от офиса. Вече знаеше кой е предизвикал поредното пиянство на шефа му. Подсмихна се. Малката българка наистина беше огън момиче.
............................................................................................................................................
Буба се озова в Москва след половин ден. Владимир вече беше възвърнал формата си и го чакаше сериозен в колата пред офиса. Буба се качи и не пита къде отиват. Скоро сам щеше да разбере. Владимир спря пред бара му. Беше десет вечерта. Погледна го и промърмори.
- Имам нужда от няколко бири и компания. – Буба се усмихна искрено.
- Намерил си точния човек.
Двамата мъже седнаха на служебното сепаре и поръчаха пиене. Владимир категорично отказа да пие нещо по-сериозно от няколко бири. И с това си навлече подигравките на Буба. И двамата знаеха, че бира се пиеше само след тежък махмурлурк. А причината за махмурлука на Влад развеселяваше Буба изключително много. Владимир нямаше сила да смъмри приятеля си, а по-лошото беше, че нямаше и желание. Той си беше за подигравка. Заслужаваше си го. И Буба беше наистина единствения, който не се страхуваше да каже в очите на шефа си, че е глупак. Само дето не го направи. Напротив. Буба разбираше Владимир.
След час глупави приказки и закачки Владимир погледна приятеля си и мина директно на въпроса.
- Тя жива ли е още? – Буба продължаваше да се хили.
- Тя е в абсолютна безопасност. Трябва да те предупредя. И аз се предадох на чара на змиичката ти.
- Казах ти, че е въпрос на време.
- Да. – Буба поклати глава и погледна сериозно кръвния си брат. – Каза ми. А ще ми кажеш ли с какво толкова те разстрои вчера?
- Не.
- Знаех си. – Владимир го изгледа начумерено.
- Знаеш ли Буба? Смел си, силен си. Ти си най-добрият ми човек. Но това твое любопитство...
- Не е любопитство.
- Така ли?
- Е! Поне не е само любопитство.
- Наричай го както искаш. Освен това съм сигурен, че си успял да изкопчиш вече всичко от Роуз.
- Не, не успях.
- Занасяш ме.
- Не. Тя самата не си дава сметка, от какво си побеснял толкова.
- Защото е глупачка.
- Сигурен ли си? От всичко, което видях до сега, тя не е от най-глупавите. – Буба се изразяваше толкова предпазливо, че звучеше направо комично. Владимир прихна в смях.
- Не, Буба. Не е глупачка. Само понякога. И само в чувствата си.
- Е те вашите чувства са си малко сложнички.
- Ще ти кажа за какво те извиках днес.
- Нали беше за компания.
- Освен това.
- Слушам те.
- Давам ти Дениз. Нали я харесваше?
- Дениз? – Буба се обърка. Разбира се, че я харесваше. – Защо сега?
- Не я ли искаш вече?
- Повече от всичко. Но защо сега?
- Отмъщавам си.
- Да предположа ли на кого?
- Няма нужда. Роуз ме разстрои и искам да си го върна.
- Това не е отмъщение. Аз обичам Дениз и ще я направя моя жена. А и Роуз няма да разбере какво е сполетяло Дениз, защото ти няма да и кажеш. Какъв, по дяволите, е смисъла във всичко това?
- Роуз ми каза, че е оцеляла в Турция, благодарение на Дениз. – Буба се обърка повече.
- Не искаш ли да благодариш на Дениз, че е опазила живота на момичето ти?
- Дениз го е направила поради същата причина, поради която се привързахте и вие към малката. Тя не е имала избор. Искала е да запази човека, който е бил толкова важен за мен и още е.
- Влад. Обърка ме. Извинявай. Къде е проблема?
- Проблемът е там, че малката идиотка не цени сама собственият си живот. – Буба се втрещи за момент, след това се отпусна засмяно.
- Аааааааааа, сега загрях. Хванало те е страх. – Владимир погледна начумерено Буба, но не го отряза. Наведе глава над масата и разтри врата си.
- Не обичам това чувство. И ти знаеш много добре защо. Може ли да е толкова жестока?
- Това не е жестокост. Мислела те е за умрял.
- Така е. А аз си мислех, че я познавам по-добре. Аз съм виновен. Вярвах, че има унищожителен инстинкт за оцеляване.
- И си бил прав.
- Прекалих, Буба! Играех си толкова дълго с дявола! Ами ако я бях изтървал? Знаеш ли? Това момиче на практика е неунищожимо, освен ако не реши сама да се унищожи.
- Но не го е направила, нали? – Владимир поклати глава.
- На крачка е била, Буба. На крачка.
- Поясни.
- Онзи ден, когато Николай ме намери прострелян в щаба на Сергей...
- Да! – гласът на Буба пресекна. Сцената отпреди близо седем години вече отново изникваше пред него.
- Тя не е тръгнала с намерение да ме убива. Искала е да умрем заедно.
- Очаквала е Николай да я застреля на място.
- Който и да е. Очаквала е да не доживее края на деня.
- Влад. Извинявай, ама това е нормално. Ти беше, не – ядоса се Буба сам на себе си – Ти още си голяма риба в този бизнес.
- Както и тя.
- Както и тя. Щеше да има война. И то жестока. Ти я спря. С последните си думи пред Николай, преди да припаднеш. А, ако той я беше докопал там. На място? Тя щеше да е история. Знаеш, Влад.
- Знам.
- Защо тогава си толкова непримирим?
- Не съм очаквал сама да планира смъртта си. Не съм очаквал да я загубя безвъзвратно.
- Няма да я загубиш. И двамата живеете втори живот, приятелю. Приеми го. Вече е твоя.
- Да.
- А защо се отърваваш от Дениз?
- Защото винаги, когато погледна в очите на Дениз, ще виждам колко близо е била до смъртта приятелката и. Не мога да бъда повече с тази жена, Буба! – Буба поклати глава, но накрая кимна.
- Както и да е. Не те разбирам, но ти благодаря за подаръка. Знаеш, че ще се грижа за нея.
- Знам, че няма да я нараниш. Това ми е достатъчно. – Буба се усмихна доволно. Отвориха по още една бира. Чеченецът се ухили изведнъж.
- Знаеш ли шефе?
- Какво?
- От цялата тази вечер разбрах едно.
- Какво, Буба?
- Че си затънал до гуша, шефе! И не ме бий, моля те! Казвам ти истината. Тотално си затънал по това момиче!
- Гледай си работата, Буба, пияницо! – Буба се разсмя.
- Това правя, шефе. Това правя! И не се безпокой. Ще пазим момичето ти, дори и от нея самата, ако трябва!
- Вече няма нужда. Не смятам да я изтървавам от поглед.
- Сигурен съм в това.
- Майната ти!
- Ооо, да!
...........................................................................................................................................
След седмица Владимир се върна при Роуз. Тя отдавна не се учудваше на внезапните му изчезвания и появявания. Защото този навик, Владимир носеше от най-ранна възраст и тя бе до болка свикнала с него.
Хапчетата за сън на Роуз бяха изчезнали веднага след разговора им, така че, сега, пет дни след скандала тя почти не беше спала. Да, вече се разхождаше свободно из градината, и въпреки това не можеше да заспи. Тази вечер не беше по-различна. Заспа четири часа след полунощ и сега, в единадесет сутринта, приличаше на призрак.
Роуз излезе от банята. Навлече си обикновен памучен потник и спортна пола от същата материя. Единственото, за което си мислеше в момента е как да се озове на огромния диван в трапезарията с чаша кафе.
Заслиза внимателно по стълбите.
Там я чакаше Владимир.
Начумерен.
Не беше ядосан на нея. Едвам я погледна и продължи да разлиства някакви документи, пръснати по малката масичка. Роуз се загледа в него. Владимир работеше трескаво. Лап-топа му примигваше до него, чашата с кафе още не беше докосната, кафето беше топло и прясно, усещаше аромата му от тук.
Отправи се към бар-плота за да сипе и на себе си. Озова се пред истинско малко пиршество. Владимир беше хвърлил небрежно няколко плика с леки закуски, главно пресни кроасани и плодове. Роуз си взе един кроасан и кафе, и се настани тихичко пред телевизора. Остави го да си работи. Така или иначе нямаше какво да си кажат. Или поне така си мислеше.
Владимир остави договора настрана и се загледа в Роуз. Отпи от кафето си.
- Добре ли си? – Роуз го изгледа разсеяно.
- Проблеми със сънят.
- Цяла седмица?
- Почти.
- Трябва ли ти лекар?
- Опазил Бог!
- Ще те закарам, ако проблемите продължат. Познавам те. Имаш здрав сън.
- Изобщо не ме познаваш, Влад. Отдавна вече не мога да спя добре. Животът е жесток. Нали знаеш?
- Какво усещам? Сарказъм? И то преди обяд? – Роуз го погледна, но не му отговори. Владимир допи кафето си и и нареди.
- Ела тук! – Роуз се изправи и се доближи до документите на масичката любопитно.
- Подписвай!
- Отново подписи?
- Подписвай!
- Какво е това? – Владимир повдигна едната си вежда. До болка познат жест. Роуз се примири и седна на ъгълчето на дивана. Подписа на бързо документите и го погледна. Владимир ги прибра внимателно, без да промени изражението си. Изправи се и и кимна.
- Довечера ще се видим.
- Добре.
- Искаш ли нещо?
- Не, добре съм. – Владимир си излезе спокойно от стаята и я остави отново сама. Какво, по дяволите, беше подписала?
Роуз реши все пак да се разходи из градината. Времето беше хубаво. Тя можеше да се наслади на басейна. Вече не се смущаваше от охраната. Фактът, че цял живот беше израснала с такива, я правеше по-спокойна. А и тези мъже бяха професионалисти. Следяха я зорко, но не се натрапваха. И задължително един от братята Саракашвили беше тук. Или Буба, или Николай.
Големият Саракашвили беше по-странен. Не говореше с нея. Беше отдалечен и дистанциран. Общуваше само с охраната. На Роуз не хвърли и един приятелски поглед. Това не я притесни. Но се питаше, как може да има обща приказка с асоциален тип като Буба, а с винаги по-разумния и разсъдлив брат да не може да говори изобщо? Да, възможно беше. Дори вече бе факт!
Роуз се излегна на шезлонга и се остави слънцето да гали кожата и. Спря да мисли за каквото и да е. Можеше пък и да успее да заспи. Владимир беше прав да се тревожи. Безсънието я убиваше.
Жената се събуди странно успокоена и отпочинала. Огледа се стреснато, минаваше пет следобед и беше захладняло. А тя се чувстваше добре, защото беше внимателно завита с пухкаво поларно одеало. Огледа се отново. Буба се беше облегнал на лакът, направо на земята до шезлонга и и пушеше цигара. Тя се поизправи и се загърна с одеалото по-сериозно. Да, беше станало студено!
- От колко време не си спала?
- Защо всички ми задават този въпрос?
- Защото приличаш на наркоман. – Роуз подмина поредния му комплимент мълчаливо, но той продължи. - Освен това изобщо не се събуди. Съмнявам се, че и танк можеше да те стресне. Това си е направо страшничко.
- И ме остави тук на шезлонга? Какъв джентълмен само!
- Какво? – Буба повдигна вежда. – Искаш да те пренеса в спалнята ти? Като пепеляшка? – Роуз се усмихна. – Не бих се подложил на това, скъпа. Не съм сигурен, че ще успея да изляза от там, а уважавам Влад прекалено много, за да му го причиня.
- Той знае ли изобщо какви ги плещиш?
- О, можеш да бъдеш сигурна. И не се опитвай да подлагаш лоялността ми на съмнение.
- Защо? Ще ме поступаш ли?
- Ама много си арогантна. Да знаеш. Всъщност може и да те поступам.
- Дръж ръцете си далеч от мен. Не ми трябва Владимир за да се защитя. Не го забравяй!
- А ти си дръж езика зад зъбите. Не си натрупала достатъчно тренинг, за да ме заплашваш. Както и да е! Пак развали изненадата.
- Каква изненада?
- Идвам да ти честитя. – Роуз настръхна.
- Какво да ми честитиш? – Буба се усмихна злорадо.
- Това, че стана булка, скъпа. Вече сте официално мъж и жена, и аз бях гордия свидетел на събитието. – На Роуз й причерня.
- Боже Господи!
- Е, предстои ти интересна първа брачна нощ.
- Остави ме сама, Буба! – Роуз скочи от шезлонга и се спусна към апартамента.
Пак започваше да и призлява. Значи това бе подписала сутринта? Можеше ли да е такъв идиот? Роуз псуваше на глас из апартамента. Не можеше да си намери място. Не намираше никакъв смисъл в действията на Владимир. Тя така или иначе беше съсипана. Нямаше наследство. Нямаше къде да избяга от копоите на Владимир, а и от всички други, които го познаваха и се страхуваха от него. Всичко нейно вече му принадлежеше. Всичко!
Защо му беше нужно да усложнява нещата? Роуз най-горчиво съжаляваше, че се е съсипала толкова много. Преди време щеше да помисли и щеше да разбере мотивите на Владимир. Щеше да предугади действията му, дори. Сега? Гледаше бялата стена пред себе си и се чувстваше безпомощна.
...........................................................................................................................................
Буба се загледа след бясното момиче все още ухилен до уши. Да, носеше му почти физическа наслада това, да я дразни.
Набра Владимир още хилейки се.
- Малката ти женичка е като фурия. Боже, какво удоволствие е да я види човек бясна.
- Не можа да се сдържиш. Нали?
- Не! Изкушението беше прекалено голямо.
- Много ти благодаря!
- Какво? – Възнегодува Буба. – Направих ти услуга.
- Да бе! Как прие новината?
- Нали ти казах? Побесня! Едвам се сдържах да не я награбя. Честно шефе!
- Дано да си правиш майтап.
- Не. Но се радвам, че си далече и не можеш да ми зашиеш един юмрук.
- Може и да не съм толкова далеч. Вече пътувам към имението.
- Добре. Това е добре. Документите са в стаята ви. На масата. Ако малката вече не ги е разкъсала.
- Благодаря ти, Буба. Ще се видим след около час.
Владимир влезе в апартамента и завари Роуз, зачетена в новите си документи. Тя не си направи труда да го погледне. Беше в прекрасна сатенена рокля в турско синьо, дълга до глезените. Отново боса, с разпиляна по гърба коса, почти суха и невероятно мека. Владимир долови лекия и парфюм. Доближи я внимателно и се зачете над рамото и.
- Свикна ли вече с идеята, Роуз?
- Минаха едва два часа от страхотната новина. Как бих могла да свикна? – Владимир свали сакото и разхлаби вратовръзката си. Роуз беше огорчена. Това съвсем не му помагаше. Трябваше да я предизвика, да я извади от черупката и, за да проведат нормален разговор. Владимир започваше вече да се измаря от тези тактики.
- Ядосана си ми.
- А ти ме изолираш.
- Да. От известно време е така. До сега това не те дразнеше. – Роуз вдигна поглед рязко.
- Защо не ми каза сутринта?
- Защото бях ядосан. Ти ме ядоса.
- Не съм.
- Твоите глупости ме ядосаха.
- И цяла седмица си кроил сватбата ни? В знак на протест? И остави щастливия кум да ми пожелае приятна първа брачна нощ? – Владимир не се сдържа и се засмя на глас. Роуз тотално се обърка при тази реакция.
- Това ли ти пожела, наистина? – Роуз го изгледа многозначително. – А ти искаш ли да е приятна първата ти брачна нощ?
- Не мога да понеса повече подигравки, Влад.
- Не беше подигравка. Не и от мен. А сватба?
- Какво?
- Искаше ли истинска сватба? – Роуз го погледна учудено. Да, беше искрен. И чакаше с любопитство. Само че тя нямаше готов отговор на този въпрос.
- Не! – промърмори накрая горчиво. Това предизвика нова усмивка по лицето на Владимир.
- Съжалявам, че те изненадах неприятно. Но знаеш позицията ми по този въпрос.
- Да, знам, че страдаш от мания да притежаваш.
- Само теб, любима съпруго. Само теб!
- Да! – На Роуз не и беше до смях. Плачеше и се. – И това знам!
- Освен всичко друго ти имаш нужда от документи. Вече не си в изгнание. – Роуз се изсмя горчиво.
- И за какво са ми, Влад?
- Чисто технически, за да те направя моя наследница най-вече. Все пак живеем в опасни времена. – От всички причини, за които Роуз можеше да се сети, тази беше най-абсурдната. Владимир, обаче, я гледаше толкова спокойно и уверено, каза и го толкова простичко. В неговата уста не би могло да звучи по-логично.
- Майната ти, Влад! – Владимир реши да не я дразни повече. Усмихна се по-широко и смени темата.
- Разбрах, че си си починала днес.
- Да, успях да заспя на басейна.
- Това означава ли, че тази вечер ще си по-бодра? – Роуз го изгледа подозрително.
- Защо питаш?
- Искам да изведа жена си на вечеря. Може ли?
- Дали искам да изляза на вечеря? Дори и с теб?
- Не само с мен.
- Разбира се – въздъхна Роуз – къде без братята Саракашвили?
- Трябва да свикнеш с тях, Роуз. Те са ми най-верните хора.
- Знам.
- И други ще присъстват. Ни колкото да ги запозная с теб. След вечерята ще останем отново в по-тесен кръг. – Роуз се облегна уморено на дивана. Владимир чакаше търпеливо.
- След почти година. Ти не ми нареждаш? Държиш се отново човешки с мен. Значи все пак ще има сватба. – Владимир я застави да го погледне в очите и заговори твърдо.
- Правя го за теб. Искам да те представя на хората си. Искам официално да те обявя за моя законна съпруга. За да няма недоразумения за в бъдеще.
- Да се увериш, че каквото и да предприема, партньорите ти ще знаят къде да ме пратят.
- Не, Роуз, не ме разбра. Ти си изцяло моя отговорност вече. Съвсем между другото. Смяташ ли да предприемаш нещо?
- Веднага след като преспя вниманието на хрътките ти. – Владимир се усмихна сърдечно.
- Така те харесвам! Пожелавам ти успех, скъпа. Буба ще е щастлив да научи, че си се завърнала от оня свят.
- Буба ще е първият, който ще прекарам
- Много се съмнявам. Но както искаш. – Владимир се отдалечи от масата. – Ще те взема в девет. Става ли? – Роуз кимна и погледа часовника. Минаваше седем и половина. Щеше да е доста късна вечеря. Владимир се спря на входа и я погледна усмихнато.
- Добре дошла в семейството, Роза Петрова! – Прекрасно! Докато го погледне и той се беше изпарил през изхода.
Какво беше чувството да си жена на Владимир Петров? Роуз не можеше да си отговори на този въпрос. Беше негова приятелка, любовница, бяха партньори, почти беше успяла да го убие, след това му беше пленница, все още е такава в известен смисъл. Врагове? Да, бяха опасни врагове. Но жена? За това щеше да и трябва време. С това нямаше да свикне бързо.
Изведнъж на вратата се почука тихичко. Роуз отвори и се изправи пред красиво момиченце, рускиня без съмнение. Момичето носеше огромен пакет, усмихна се срамежливо и заговори на приятен руски.
- Николай Саракашвили ви изпраща този подарък и помоли да ви помогна с подготовката за вечерта. Господата ще ви изчакат долу. Вече са се събрали във фоайето. – Роуз се усмихна. Ето, че и другия кум се разписа. По доста по-културен начин от брат си, между другото.
.............................................................................................................................................................
Буба скоро нямаше да забрави появата на Роуз. С Николай отпиваха от уискито спокойно, когато момичето се закова на стълбището. Момиче? Не, тя беше повече жена от всички жени, които Буба познаваше. Чисто черна рокля се стелеше нежно до земята. Деколтето на роклята беше класическо римско и откриваше невероятно бели рамене и нежно вратле. Роуз нямаше никакво украшение по себе си и кумовете знаеха защо. Но косата й? Тази коса, която Буба толкова пъти бе пожелал да изскубе, сега блестеше. Русите къдрици бяха прибрани в стегнат кок, високо над тила и прихванати със здрава бяла диадема.
Тялото на Роуз беше толкова деликатно, че в тази рокля, излята по нея, изглеждаше като кукла. Буба заби поглед в пода под нея. Сандалите й бяха чисто бели, с огромни бели камъни. Той погледна пак нагоре. Лицето й? Буба за първи път я виждаше гримирана. Беше прекрасна. Не, че разбираше от гримиране. Но миглите й бяха станали като на кукла красиви, а червилото в цвят на роза едва не го разтрепери. Да, Буба можеше да оцени красотата. И пред себе си виждаше една красива жена. И се чудеше още нещо. Къде, по дяволите, той самия беше спал до сега?
И Буба, и Николай бяха зяпнали малката българка. Тя им отвърна със студен поглед. Беше свикнала да я подценяват. Николай пръв се окопити.
- Роклята ти стои прекрасно, Роуз.
- Хубава е, Николай. Благодаря за подаръка.
- Реших, че това ще ти даде известна увереност. В края на краищата не е лесно да се изправиш пред цяла маса главорези. Колкото и да си свикнала с подобна компания. – Роуз се усмихна чаровно.
- Прва си, Николай. Ще нападам врага с чисто женски средства. – Николай се засмя поотпуснат и подаде галантно ръка на Роуз, като й помогна да слезе по стълбите.
- Буба, затвори си устата вече. – И тримата се стреснаха, когато от входа се обади Владимир. Висок, мрачен и невероятно красив в черния си костюм.
- Майната ти – изпсува Буба, но Владимир вече не му обръщаше внимание. Беше се загледал в Роуз и не можеше да откъсне очи от нея.
- Красива, както винаги! – Въздъхна той. Сякаш говореше на себе си. – Ела тук!
Владимир я повика с приятелски жест и когато тя стигна до него, той закопча на шията й невероятно бижу. Огромен бял скъпоценен камък падаше тежко точно в основата на врата й. Роуз ахна. Да, Владимир я познаваше. Подаръкът беше изключително скъп и много нежен, и той не се спря до там. Повдигна ръката й, целуна я и постави пръстен със същия камък на безименния й пръст. Роуз не откъсна поглед от мъжа,но остана безмълвна. Владимир я поведе към паркирания джип.
Буба ги последва безмълвен и по-мрачен отвсякога. Качи се зад волана и запали джипа. Владимир се настани до Роуз. Николай ги последва с личния си мерцедес.
Владимир беше в необичайно добро настроение, толкова добро, че подкачи Буба.
- За първи път те виждам да си гълташ граматиката, Буба! – Буба не му остана длъжен.
- Радвам се, че ти е забавно. – Владимир се усмихна.
- Забавно ми е, че си изненадан. Не очакваше да си избера такава красива жена ли?
- Не очаквах изобщо да си избираш жена.
- Много си подценявал Роуз, наистина!
- Ти нарочно ме остави да се заблуждавам. – Владимир се засмя.
- Така ли?
- Не ми даде да разбера колко важна за теб е Роуз.
- Мислех, че си разбрал.
- От това, че я остави жива ли? Мислех, че искаш да си отмъстиш.
- И това.
- За Бога, Влад! Отне й цялото богатство, за да я направиш двойно по-богата. Ако не и тройно. Слагаш цялата Русия в краката й. – Буба се беше увлякъл и почти забрави присъствието на Роуз. Тя, обаче, бавно побесняваше, докато накрая не се сдържа и скочи срещу него.
- Виж какво, копеле такова! Не съм искала парите нито на българите, нито на руснаците. Това, което Владимир ми отне, няма цена. Идиот. Следващият път, обещавам ти, при най-малкия намек, че се възползвам от Владимир, ще те удуша!И шефът ти ще стои отстрани и ще гледа!
- Роуз – промърмори Владимир спокойно. – Остави го. Шофьор ни е, за Бога!
- Змия – изкоментира Буба – Истинска змия! – Роуз изгледа кръвнишки тила на Буба. Той също стисна ядно устни.
- Тази вечер ви моля, и двамата! – заговори Владимир твърдо. – Дръжте се културно! Направете ми това удоволствие. Утре сте свободни да си продължите спора. Разбрахме ли се?
- Разбрахме се. – Промърмори първа Роуз.
- Щом се налага! Ще съм перфектния домакин. – Роуз погледна Владимир.
- Ще ходим в бара на Буба?
- Да, след вечерята. Само четиримата. – Роуз гледаше мъжа все по-объркано. Буба ги остави да си говорят, като се съсредоточи в пътя. Все още гледаше навъсено. Владимир обясни. – Искам да се върнеш там като Роза Петрова. Искам да се отърсиш от чувството, че някога си била сама и изоставена.
- Не те разбирам.
- Ще можеш ли, Роуз? Ще можеш ли да се върнеш в бара с мен?
- Имам ли избор? – Владимир се усмихна.
- Никакъв! – след това я погали нежно. Жест, който разтопи и последната бариера пред тях. – Освен това – продължи мъжът – имаш много познати в бара, момиче. Познати, които сега ще бъдат възнаградени за доброто си отношение към теб.
- Прилагаш двойни стандарти, Влад.
- Аз съм шеф, Роуз! Правя каквото си искам.
- После аз съм била арогантна!
- Човек може много да учи от твоята арогантност.
- И Люба ще бъде там, нали?
- Да.
- А водка?
- Не го предизвиквай, малката! Не си играй с него!