автор: Mariell_Desing

Душата ми си ляга кехлибарена,
подрежда изгревните ризи,
целува косите ти ридаещи
и очите турмалинови,
изтяга се напречно на небето,
разбужда звездите и птиците
само с едно дрезгаво „обичам те”,
макар да побесняваш от това.
Отпечатъци от сърце
оставих навсякъде,
но вече не мога да затворя
страданието в ръцете си от дъжд.
Да разменим лумналите си кожи
и да навлезем зрелищно в деня.

Не ми хвали деня напразно,
нощта не призовавай, нито утрото -
животът ми е тъжен лунапарк
забравен във дъждовна есен.
Студени като змийско мляко
непохватните ми мисли
закъсняло се учат да пълзят
жадувайки за чуждо слънце,
но няма вече светлина в очите ми
и вперени са те навътре -
в затрупаната мина на душата ми.
Не искай нищо повече -
сред саждите на минали лъжи
сърцето ми едва мъждука
в кукувичата прежда на тъгата -
моята последна отровна прегръдка...