автор: Kostov

Аз се казвам Джеймс Уолтър Скот и пиша този разказ , за да мога в сутрините,когато ставам да разбера защо съществувам и от къде съм тръгнал. Пиша ,за да живея в думите на забравата, както и ,за да разбера света на моите илюзии. Оптвам се да осмисля и да разсъждавам върху това ,което съм, но единствено мога да напиша това,което съм научил днес ,за да продължа напред. Аз съм сякаш лист хартия. Животът , думите и мислите ми зависят от течащото мастило ,което ако спре спирам да живея.
В един пролетен , дъждовен ден аз и моята любима Маргарет се приготвяхме за един обикновен работен ден ,който за нас винаги започваше със сутрешно кафе и разходка в парка. Всичко вървеше така плавно и красиво в тази утрин. Дъждът освежаваше студения и мръсен град , а ние вече се разхождахме по дългата улица пред парка.Чувствах надежда за промяна на света. Толкова тихо беше ,че капките на дъжда се сливаха с думите ни и се чувствахме блажени да говорим един с друг.Всичко беше прекрасно , дъждът валеше на ситни капчици, лъчите на слънцето пробиваха някои от облаците и бе започнала да се образува дъга. Аз и Маргарет бяхме стигнали до светофара, но тя стъпвайки на бордюра се подхлъзна и опитвайки се да я спася , я хванах и я повлякох към тротоара,но така отклоних себе си към пътя и в този миг усетих как нещо премина през мен.
След повече от 3 дни сън се събудих в болницата. Бях объркан и не знаех къде е Маргарет. Търсих я с поглед,но тя така и не се появяваше. Дали ме бе изоставила? Изведнъж, в стаята се появи докторът.Той ме поздрави ,прегледа ме и ме попита как се случил инцидентът. Аз му разказах за случилото се. Тогава докторът повика сестрата и тя ми показа записа от инцидента. Докторът ми каза ,че страдам от шизофрения и че Маргарет никога не е съществувала. Тези думи ме съсипаха през целия си живот от колежа до сега ,когато съм на 38 години съм живял в лъжа.Нямах по близък приятел от Маргарит. Целият ми живот е бил лъжа . Имах само Маргарет ,мама и татко,но сега вече и тримата ги няма.Двамата от тях бяха истински , а Маргарет беше една безкрайна илюзия и мечта на моята клета душа.Но това не беше най- лошото ,което ме чакаше. Доктор Кливланд ми съобщи , че до един месец ще съм загубил цялата си памет заради сблъсъка с колата. Бавно по бавно моята душа започваше да изчезва от света.Досега тя можеше да помни , но вече бе започнала да губи тази възможност. Превръщах се в едно тяло без памет и без душа.
Животът започваше да губи смисъл за мен. Не можех да помня ,а това значеше , че няма да мога да създавам нови спомени. Бях сякаш в дъното на света. Не знаех кой съм,а същевременно знаех,че ще трудно да продължа ,защото губех паметта си. Единственото ,което ми оставаше е да запазя илюзиите си и да продължа живота си чрез листа и химикалката- те ще бъдат моята памет,а илюзиите ще ми помагат да преживявам забравата, защото всеки ден ще ме даряват с нещо ново и така няма да бъда съвсем загубен.В остатъка от моя живот ще се опитам да опазя себе си чрез листа от спомени и въображението ,което живее в мен. Колко относителен е животът в един момент той се сгромолясва заради нещо, а в друг момент момент животът продължава благодарение на това нещо. Сега завършвам този разказ знаейки, че утре той ще ми даде живот.