автор: Mariell_Desing

Във тази необуздана необятност,
под трупаните дълго скверни ледове
на хиляди отблъскващи химери
изгряваш ти - единствен суверен
на чисто новата ни пролет.
Властелин на суеверията
с лунни очи и нощ под ноктите
татуираш с мрак
небесната ми кожа –
гениално чувствен,
безкрайно трагичен,
без да мога да те стигна,
нито тук, ни оттатък.
Искам да притихвам сгушена
в прегръдката ни невъзможна.
Само една хлъзгава скръб
ще стеле мъгла от видения -
твърде горещи за спомняне,
твърдо упорити в немилостта си.
И когато последните двери
се затръшнат зад голите ни гърбове
ще проумеем дара на вечността,
ще се целунем сред тихото,
стиснали гладката кожа на любовта
във преплетените си пръсти
с ухание на прясно откъсната ябълка.