автор: tony

Хорас Томсън седеше и пиеше бира направо от бутилката, което, в интерес на истината, се беше превърнало в обичайното му състояние за изтеклите три години. Остана без работа през петдесет и трета, когато фалира стария Дъмпфи - Бог да го прости, и затвориха фабриката за тютюн. Сега Хорас разчиташе на социалното подпомагане и на заплатата на жена си Хана Сю.
Тя работеше като сервитьорка в крайпътното заведение за бързо хранен „Железен Орел" на Бо Дайрен и въпреки своите четиридесет и пет години, все още се задържаше на върха поради чудесното обслужване на клиентите. Иначе Бо Дайрен не беше от хората дето признават приятелство или роднински връзки - бизнесът за него беше преди всичко.
Така изтегнат на верандата Хорас съзерцаваше децата на съседа си Томас Липкин, а те му предоставяха чудесно зрелище с борбите си в басейна на двора. Край краката на люлеещия се стол се търкаляха множество празни бутилки от бира и Хорас ги подритваше, за да си достави допълнително развлечение в натежалия от непосилната жега юлски следобед. Липсваше само някакво ветрило или може би, вентилатора от магазина на Хари - с регулиране на оборотите и завъртане на главата, за да бъде идилията пълна. И така можеше да продължи с часове. Е, поне до завръщането Хана Сю от работа.
Но този следобед имаше нещо необичайно, нещо което привлече вниманието на Хорас, но му обягваше в цялостния си вид. Нещо в напечения от жегата въздух не беше както трябва. Нещо се беше променило и това вещаеше само неприятности и главобол.
Хорас имаше готова рецепта за такива случай, а те зачестиха напоследък -отваряше нова добре изстудена бутилка бира и отпиваше голяма, ама голяма глътка. В повечето случай това помагаше, но днес рецептата, за срам и позор на автора, не даде очаквания резултат. Въпреки отпитата голяма глътка, а дори и след повторно изпитата двойно по - голяма такава, напрежението във въздуха си остана. Можеше да се каже, че дори се засили. На Хорас му се стори, че долавя миризмата на озон и на още нещо, което смътно му напомняше за пълнената пуйка на баба Джейн за Деня на благодарността. Точно този аромат не му даваше мира. Хорас мразеше миризмата на препечената пуйка дето я ядеше по задължение вече петдесет и три години на всеки четвърти юли.
Мисълта, че баба Джейн е пристигнала предварително и вече приготвяше ужасяващата си пуйка извади Хорас от летаргията и той тъкмо се канеше да се отправи към кухнята, за да провери откъде идва проклетата миризма, когато пред очите му проблесна ослепително бяла светлина, а след нея последва абсолютно черна тъмнина ...

* * *
Той се събужда, Илай! - прогърмя в главата на Хорас мъжки басов глас.
- Виждам, Джарис - отвърна му звучен контраалт - Но нека напълно дойде в съзнание, че после да не хъмка и мрънка. Все пак живеем в цивилизовани времена, а след един Преход човек се чувства като изтискан лимон, особено ако му е за първи път.
„По лошо" - помисли си Хорас и се помъчи да отвори очи. Но не можа да помръдне дори клепачи. Не можеше да повярва, че собствените му ръце не му се подчиняват, краката го боляха неистова, а като капак на всичко му се допи ужасно, по онзи известен само на заклетите пияници начин, бира. От това положение по - лошо - здраве му кажи. Да ти се пие бира, а да не можеш да помръднеш и от горе на всичко - наблизо да няма дори един добре зареден хладилник. Та това си беше истински кошмара!
Така изминаха няколко тежки минути. За това време Хорас се опитваше безуспешно да се пребори със стегналата го омая. Бореше се всячески да отвори очи, но резултата, за негов ужас, беше повече от печален. Тъкмо се чудеше кой идиот беше налял клепачите му с олово, когато отново се зачу басовият глас:
- Знаеш ли, Илай, този може да е мултимилионер и да притежава половин Америка, но за мен е абсолютна мърда. Погледни го - омазан, с непрани от поне пет дни дрехи, брадясал с три дневна четина, изпочупени и неподдържани нокти, а за дъхът му и дума не искам да повдигам. Въобще пълна от врат!
- Прав си, Джарис - отвърна спокойно контраалта - По-богат грозник не се е раждал. Прав си за всичко. И на мен ми се видя ужасно мърляв с тази риза невидяла сапун от времето на динозаврите, а за панталона и обувките - по - добре да не си казвам мнението. А отгоре на всичко е мързелив. Повечето ни посетители досега да са се изправили на крака, а този мър...
- Я си затваряй устата, бе кретен! - провикна се с прегракнал от гняв глас Хорас. Бръщолевенията на двамата дребосъци му дадоха сили и той се опита да се изправи, на здрава превръзка през краката и торса не му позволи. Все пак главата му беше свободна и пред погледа му попаднаха две малки човечета с абсолютно плешиви глави, които го гледаха облещено. Беше с поне десет инча по - висок от тях.
- Мърлява ми била ризата! Скъсан ми бил панталона! Я ти да живееш в тази мизерна дупка Луис Бей и да си останал без работа от цели три години, пък да те видя, смотаняко дребен, какъв ще си ми красавец! И кои, дявол ви взел, сте вие, недорасляци проскубани!?
Пред очите на Хорас двамата, високи по метър и четиридесет и пет - метър и петдесет сантиметра, похитители се стъписаха. Дребните им тела конвулсивно отскочиха от масата, върху която беше вързан Хорас. В ръката на единия се появи малко сребристо пистолетообразно устройство и той го насочи към похитения. След това, изглежда придобил смелост, заговори:
- Здравейте, господин Томсън! - оказа се, че това е контраалтът - Извинявам се за неудобството и за не толкова приятното посрещане, но трябва да ни разберете - притиснати сме от обстоятелствата. Тук изпитваме малко финансови затруднения, а без достатъчно пари Америка е обречена да се предаде пред напиращите Обединени европейски сили и най - вече пред Русия. Тук във вашето бъдеще аз и моя колег...
- Какво каза, бе пигмей! - отново се провикна Хорас.
- Изчакайте ме да ви обясня подробно положението - спокойно отвърна Илай, а Джарис само стоеше като истукан и нервно хапеше устни.
- Няма какво да чакам - ти каза бъдеще. В коя точно година се намираме в момента? - настоятелно из грачи Хорас. В гласът му се долавяше панически ужас от това, което предстоеше да разбере.
- В момента се намираме в 2329 - та година след Христа или 129 година от обединението на Европейския съюз, Русия и Китай в т.нар. Евро-Азиатска Зона. И това обединение донесе няколко проблеми за Съединените Американски Щати.
- Какви проблеми?
- Ами, първо спря притокът на свежи мозъци от Европа и Азия след обединението - обади се басова Джарис, а гласът му прокънтя в малката стая и като че я запълни в опит да прелее извън стените й - А след това последва рязък спад в технологичното ниво на американската индустрия. Евро-Азиатската Зона напредна значително и само за петдесет години изпари напълно нашите надежди и опити да преобърнем нещата в наша полза.
- Второ - подзе Илай - в следствие на спада на технологичното ни равнище нашата продукция престана да се котира извън пределите на САЩ. Само Канада и Южноафриканският Съюз продължават все още да купуват нашите стоки, но в не достатъчни количества. И доколкото знам ги използват повече за евтина доставка на цветни метали и пластмаси - макар и с не добро качество по евро-азиатските стандарти.
- Трето. Не ни достига храна. Селското ни стопанство никога не е било на висота. Затова хората се изродиха за един век и сега всички американци сме по метър и петдесет сантиметра и тежим средно по петдесет - петдесет и пет килограма. Не само на нас недостига храна. В Арабската Зона след като се свърши петрола положението е направо трагично. Но това е друга история.
Илай и Джарис замълчаха, колкото да дадат на "госта" си да смели казаното до тук. След малката пауза думата отново подзе Илай:
- На нас от САЩ пари ни трябват не толкова за храна, това не е страшно. Необходими са ни средства за технологии. Преди двеста години от тогавашната Европа и Азия са текъл непрекъснат поток от обучени мозъци - най-надарените в своята област за съответния период. Така се подсигурявало нашето технологично превъзходство над целия свят. След обединението на Евро-Азиатската Зона, в която влязоха цяла Европа, две трети от Азия и почти полувин Африка, притокът на мозъци спря. Руснаците, които бяха основни двигатели на обединението, завъртяха кранчето на американското превъзходство. От 2277 - ма година американска совалка не е напускала пределите на Земята, а руснаците вече имат колония на Марс! Да не говорим за българо-шведската сателитна станция на Венера, която има всички шансове да бъде призната за първия астроград с население от почит 10 милиона души!
- Вие, господин Томсън, сте нашето спасение! - рече разпалено Джарис - Вие сте мултимилионер и през 2056 - та година сте собственик на почти половината от американската икономика. Бъдете патриот. В името на бъдещето на САЩ моля за ваш...
- Какви зони, какви пари, бе копелдаци?! - провикна се покъртен Хорас - Аз нямам пари да се платя тока на електрическата компания в Мисисипи, а вие ми дрънкате някакви глупости за технологии. Божичко!!!
- Хайде, хайде, мистър Томсън! - окуражително му смигна Илай - Всеки богаташ отпреди триста години такива ги разправя. Не, че сте лоши хора, ама сте големи скръндзи. В 2056 - та вие трябва да се къпете в пари. В сметката се трябва да имате поне 750 милиарда златни щатски долара, което се равнява на няколко билиона сегашни и би ни покрило разходите за научни операции за близките десет и повече годин...
- Чакайте! - отново се провикна Хорас - Това е едно голямо недоразумение! Вие говорите за 2056 - та , аз съм от 1956 - та година и дявол ви взел, бъкел не разбирам за какво си говорите тук!
- Нима вие не сте Юлиус Хенри Томсън IV наследник на най - голямата американска корпорация през XXI век? - викнаха едновременно и двамата похитители.
- Не! - изкрещя в отговор Хорас - Аз съм Хорас Томсън. Безработен пияндурник от Луис Бел, Мисисипи. Просто съвпадение на фамилии.
Илай и Джарис се спогледаха опулено. Накрая Джарис промърмори сърдито:
- Вече за пети път се случва, Илай! Така не може да продължава! Така не може да се работи! Вчера докарахме ония образ от 2296 - та, а сега пък тоя мърльо от 1956 -та. Мамка му, това вече е голям проблем с тези технологии! Първо ги крадем от ония скапаняци - европейците, а после не можем да разчетем шибаното упътване на още по шибания руски. И това, ако е живот?!
- Хайде, господин Томсън - рече Илай - Време е да си вървите.
- Ама чакайте, братлета! Къде така се разбързахте?! - почти уплашено рече Хорас.
- Връщаме те в твоето си време. На нас ти не си необходим и не виждам с какво можеш да ни помогнеш - рече Илай и се обърна с гръб към Хорас и добави ката на себе си - Да се надяваме, че ще е така!
- Сбогом, господин Томсън! - рече троснато Джарис.
После отново блесна силната светлина и Хорас Томсън отново припадна...

* * *
- И кое е смешното в моето искане, господин нотариус! - попита Хорас Томсън.
- Ами, че вие завещавате къщата си и спестяванията на жена си - Хана Сю, възлизащи общо на 4 300 щатски долара на господата Илай и Джарис от 2329-та година.
- Но те имат такава нужда от технологии - рече замислено, но с пълна убеденост в гласа Хорас ....



1999 - 2003 год.