автор: LeoBedrosian

I.

Въздухът в бара може да се реже. Димната пелена е толкова гъста, че за да могат двама, седнали на една маса да се виждат трябва от време на време да размахват ръце и да я прогонват. Уискито в омазаните чаши не отстъпва на евтиния дим.

Единственото успокоение на случайно попадналия странник е да види кехлибарения му цвят на светлината на някоя гола крушка над бара. Но и това чувство изчезва след като клетника опита възкиселия и евтин вкус на течността, която претендира да се нарича уиски.

Въпреки, че заведението е едно от най-долнопробните, които може да се открие в близост до студентския камп то винаги е пълно. Бедни студенти, неуспелите им преподаватели и всякакви други представители на декадентското научно съсловие намираха уединение и възможност да се напият след поредния си провал. Затова барът почти винаги е пълен и рядко можеш да си намериш свободна маса. А провали в научните среди съвсем не липсваха след като изкуствения интелект бе отнел палмата на първенството от човешкия. Това, което не успя да усвои изкуственият интелект е да се наслаждава на живота и да пилее времето си. Тези дейности си останаха запазена марка на същия този човек, който откри и изобрети изкуствения интелект. И когато повечето дейности бяха монополизирани от тоя изкуствен интелект на човека не му остана нищо друго освен да доразвие умението да си губи времето. Дори да го доведе до нивото на висше изкуство.

Разбира се, че и в океана на най-идеалното общество има по някой подводен камък и рано или късно корабът и на най-умелия боцман се натъква на него. Тая максима не подмина и обществото на хората и те започнаха да се израждат. Да се отчуждават, да изпадат във все по-дълбоки депресии. Да губят основите на живота си и не виждайки смисъла от него все по-лесно да го пилеят и губят.

Колкото и съвършен да беше изкуственият интелект, който за по-голямо удобство аз ще наричам Изкулент той не можа да разреши най-важния въпрос на съществуването. Въпросът за Енергията. Биологичните източници бяха изчерпани отдавна от алчното човечество, атомът започна застрашително да замърсява хабитата. И след като се отказаха от него установиха, че онези източници, които хората наричат „възобновяеми“ не могат да осигурят енергийното обезпечаване на нарасналите нужди. Заменянето на човешкия ум с Изкулент не спомогна за намиране на решение. Дори напротив. Нуждата от енергия нарасна неимоверно и осигуряването ѝ се превърна в едно несигурно и скъпо предизвикателство. Със закъснение всички разбраха, че Изкулента може да е по-интелигентен от човешкия разум, но в никакъв случай не е по-малко алчен от него. А морала, който започна да налага тоя Изкулент никой не можеше да нарече човешки. Затова малцината останали мислещи индивида се събраха на среща в гр. Измир на източното крайбрежие на Средиземно Море, за да открият решение на наболелите енергийни нужди в средата на двадесет и първи век. Конференцията в Измир не даде някакви конкретни решения, но поне формулира основния Въпрос и даде насоки на търсенията, които мнозина отричаха. Един от участниците в Измирската конференция бе младият тогава аспирант по приложна физика и рехабилитиран преподавател по алгоритмична математика Ондур Карим, за който ще стане дума в нашето описание.