автор: ina_krein

В един град, подобен на хиляди други в света, живееше богат търговец. Той имаше много злато, събрано в малки торбички от кожа. Мъжът обичаше да ги подрежда в различен ред. Това го развеселяваше и го караше да се чувства щастлив с часове.
След всяко преброяване човекът намяташе тъмна пелерина, слагаше шапка с широка периферия и тръгваше да се разхожда по улиците. Хората го поздравяваха учтиво, но хладно, защото имаше навик да се шегува лошо с бедняците и сам да се смее после на жестоките си шеги.
Веднъж подари на бедна възрастна жена торбичка, пълна с камъчета, друг път накара изнемощял старец да лае като куче, за да му подхвърли дребна монета, която после улови във въздуха и прибра в джоба си.
Скитниците се обръщаха с гръб, щом го видеха, или се криеха в някой тъмен ъгъл. Дори уличните котки се качваха на по-високо, щом чуеха тежките му стъпки.
Денят беше слънчев и топъл. На един камък в края на най-тясната улица бе седнал чужденец. Дрехите му бяха от бедни по-бедни, а лицето – изпито. Бе пътувал дълго и краката му бяха уморени. Човекът не помръдна, когато дебелият търговец спря пред него.
-Знаеш ли кой съм? – попита богаташът самодоволно.
Сиромахът отвори бавно очи и нищо не отговори.
-Гладен ли си? – продължи да го разпитва мъжът с пелерината.
Другоселецът кимна.
-Аз съм най-богатият търговец в целия град – заяви горделиво другият. – Имам много торбички със златни монети.
Беднякът не го поглеждаше. Слушаше със затворени очи и се радваше на хубавото време. Мълчанието на непознатия дразнеше говорещия. Той се чудеше каква жестока шега да си направи със скитника. Беше в чудесно настроение след днешното преброяване на своите съкровища – богатството му само за месец се бе увеличило с десет торбички. Хрумна му нещо и с тънка усмивка нареди на седналия:
-Стой тук и не мърдай! Днес имам повод да бъда добър. След час моят слуга ще ти донесе цяла торбичка със златни монети.
Мъжът на камъка отвори очи. Вгледа се в търговеца внимателно. Не отговори, а само кимна.
Дебелият забърза по улицата към дома си да изпълни своя хитър, според него, план, а скитникът остана да чака.
Щом се прибра, богаташът нареди да му донесат хубава нова торбичка за монети. После слезе в кухнята и заповяда да я напълнят с най-сухите трохи, които намерят в шкафа за хляб. Завърза я, щом реши, че е достатъчно издута, и поръча на едно малко момче да я занесе на чужденеца в края на града.
Детето изпълни задачата и се върна бързо да предаде отговора на непознатия: „Една троха хляб от сърце струва повече от сто торбички с жълтици.“
Дълго се смя търговецът на чутото и забрави за него.
След няколко месеца страшна болест нападна нивите на селяните. Житото изгоря, не остана дори за посев. Един хляб струваше златна монета и хората гладуваха. Богаташът купи брашно отнякъде, продаваше хляб и забогатяваше още повече. Торбичките му със златни монети растяха по-бързо от гъби след дъжд. Той беше по-щастлив от всякога.
Ала както често се случва в живота, нещата се объркаха. От брашното, донесено незнайно откъде, тръгна коварна болест сред хората. Разболяваха се деца и възрастни. Никой не знаеше как да се излекуват. Ужас и паника обхванаха целия град.
Търговията на богаташа спря. Съвсем скоро и той се разболя. Изпрати слугите си във всички посоки да търсят лек за лошата болест. Всички обаче се върнаха с празни ръце. Човекът се уплаши не на шега. Даваше мило и драго за още няколко дни живот.
Новината за спасение го събуди на другата сутрин. Хората плачеха от щастие и се прегръщаха по улиците. Бе дошъл чужденец, лекуващ с троха чист хляб. Всички се втурнаха по мазета и тавани да открият такива, за да се отърват от проклетата болест.
Богаташът с мъка се надигна и едва стигна до кухнята. Слугите го бяха изпреварили. Нямаше нито една троха сух хляб от предишния. Мъжът лазеше по пода, завираше се в ъглите с надежда да намери поне една забравена трохичка. Напразно. Нищо не беше останало.
Излезе на улицата, подпрян на своя скъп бастун и завика колкото сила има:
-Златни монети заменям за суха троха чист хляб! Златни монети заменям за суха трохичка чист хляб!
Никой обаче не искаше да му помогне. Всеки бързаше да спаси себе си. Бавно и мъчително човекът стигна до края на града. Отдалече видя онзи скитник, на когото бе дал преди време торбичката със сухи трохи. Чужденецът пак седеше със затворени очи на камъка.
-Върни ми торбичката, която ти дадох !– закрещя колкото сили има богатият.
-Гладен ли си?- попита го с тих глас странникът.
Търговецът се просна по очи в краката му и заплака:
-Всичко, което поискаш, ще ти даря, само ми дай обратно торбичката със сухи трохи.
-Може да се съглася, – усмихна се леко мъжът – но искам златните монети, които имаш.
-Всички ли? – с болка извика богаташът.
-Всички – отговори спокойно скитникът. - До последната златна монета.
Богаташът погледна умолително чужденеца. До рамото му стоеше усмихната смъртта и чакаше. Тя беше повече от сигурна, че търговецът ще се раздели по-скоро с живота си, отколкото с богатството.
Болният потрепера от страх и с треперещи устни обеща:
-Дай ми торбата с трохи и тогава вземи парите ми.
-Не – тихо отсече скитникът. – Първо ти- златните монети, после ще получиш трохите.
Смъртта пристъпи към търговеца с разтворени ръце и той изкрещя:
-Вземи ги, до една ги вземи, само спаси живота ми!
След няколко седмици в града нямаше нито един болен. Чужденецът купи с имането на търговеца чисто брашно за хората, а от далечни земи поръча жито за посев на опустелите ниви. От благодарност гражданите поискаха да им стане кмет, но той категорично отказа. Помоли само да изпишат със сребърни букви думите му на площада, за да не забравят никога ценността на хляба.
А търговецът? След като загуби богатството си, стана за присмех на всички, продаде своя дом и замина. Ала неговите съграждани запомниха завинаги мъдростта на непознатия и я споделяха с всеки гост на града. Защото мъдрите истини са по-скъпи от всички златни монети и простички като трохички хляб.