автор: SunRay

Приятелю, едва сега разбирам, че те няма. Тръгнал си си преди месеци, хей така, на шега сякаш. Решил си да загърбиш тази реалност, да я напуснеш, да сложиш точка.
А аз все си мислех, че мога и без да ти се обаждам, да знам, че все ще се видим “случайно”, така, както се виждат от време на време добри приятели, които, макар и да не се срещат често, знаят, че другия си е на мястото и че рано или късно ще се видят пак. И все ще има какво да си кажат, както ние с теб. Сякаш, че за последно сме се видели вчера и продължаваме някакъв недовършен разговор... Винаги имахме какво да си кажем. Дори да не казвахме нищо съществено, онова топло чувство на разбиране и в мълчанието витаеше при всяка наша среща. Толкова си приличахме. А бяхме на светлинни години разстояние един от друг. Просто нямаше начин пътищата ни да се пресекат другояче, освен в онези кратки, потапящи ни в безвремието срещи, след които си тръгвахме, щастливи, че сме били заедно, тъжни - че не е било по-задълго. Ти беше сам, болезнено сам. А аз едва отгатвах тази болка в дълбочината на зениците ти. Беше и мъдър – толкова, че да можеш да се надсмиваш над тегобите, с които те сблъскваше този живот. Ти не живееше в този свят, винаги беше толкова далеч – и толкова близо. Стигаше ти онази зелена поляна, по която да газиш с боси крака, разцъфналата вишна, под която сядаше с китара в ръка, и книгите ти – твоите книги. Те бяха най-ценното нещо – заместваха храната и постелята ти. Едва по-късно разбрах колко трябва да съм ценяла това, че ми даваше да ги чета – те са били най-голямото ти богатство – и ти се разделяше с притеснение с тях и със същото притеснение питаше – какво стана, прочете ли ги?.. Приятелю, няма те... Истина ли е? Ако гласовата поща се запазваше повече от 24 часа, щях да прослушам отново последните ти думи до мен – “трябва да си поговорим някой път, момиче, трябва да си поговорим”. За кога оставихме този разговор? За някой следващ живот?... За някоя следваща пролет, когато ще ходим с боси крака по тревата и по косите ни ще се сипят вишневи цветове... Трябва да ти е било много тежко, за да надигнеш бутилката с парлива течност, която да те отпрати в отвъдното. Да прекъснеш този живот, тази безутешна самота, да бъдеш толкова силен, че да загърбиш с един жест близките си, приятелите си, спомените по онова хубаво лято в полите на Пирин, палатката под нощното небе, езерото и поклащащите се тревички...

Сигурно си по-добре сега, у дома, там, където се е върнала душата ти. Сигурно е срещнала ответна на твоята доброта. Може би се е потопила в любов - такава, каквато заслужаваше още тук, но която никой не ти даде. И ако плача за теб сега, сигурно е, защото и аз не успях да ти дам частица любов – запазих я за други и за себе си. А при твоето тръгване можеше и ти, и аз да сме по-щастливи...