автор: marisiema

Моят ден вече е труден и сив,
мрачен, и малко дори задкулисен.
Като стих недодялан и малко фалшив -
набързо измислен, небрежно записан.

Моят ден вече е сам, неразбран.
Нямам минути за грешки и волност.
Моят ден страшното време избра -
скромен и равен, безличен и грозен.

Сиво небе ме поглежда със яд.
Стиснато, злобно цеди светлината.
Сякаш съм в болница, свела гръбнак,
тъй безнадеждна, ненужна и жалка.

Чакат ме просто да тръгна "натам" -
в път без посока, неясен, огромен...
Само крайпътната стара гора
бистри сълзици ще рони за сбогом...