автор: daro

Непробиваема е бронята на моята усмивка,
изкована с вещина от бяло злато –
с невидима ръка
и върху наковалня от сребристо,
по волята на устни от лъчисто синьо.

Дори и снежната виелица от старо лято
не успява да ме начумери,
проточила език със ледени чембери.

Развеяна снежинка топло ме прободе
с пориви от звънчев вятър.
Колкото усмивки тя ми взе по светло,
толкова обратно връщах нощем.

Стопеният отдушник на душата
е малък отвор и през него
топлийката на леденото време
сутрин се промушва,
наболява,
с рефрена ме събужда:

Гримасите са скучни ветрокрили –
безвъзвратно отлетели пеперуди.