автор: Mariell_Desing

Когато се захлопнат дверите на ротондата-живот
ще ме поливаш ли със скали от ръце,
със сърдечни снегове, понеже
небето ми е твърде нагънато,
несиметрично протегнато
към знойните ветрове
на ритуално изящното ти тяло,
тяло изгряло като Валпургиева нощ,
недокоснато от надежда и молитва,
докато се раждаш във мен с мистична усмивка
и шумерска стръв.
Грешките ни се превръщат в шедьоври,
когато сме заедно.
Безнадеждната любов е най-чистата клада,
пределната светлина,
отвъд която е само грохотът на вечността,
където мен ме няма,
защото от милион години съм
стрит на прах артефакт.

Непознати са съзвездията над моята тераса,
докато бавните ми очи обхождат дъгите
на всички гладни от отсъствието ти хоризонти.
Моя ненадменна Бастет,
разстоянията помежду ни са яростни болки,
в които драконът на зимата танцува,
а слънцето е просто гладък кошмар.
Вдигни ръка и ме призови,
преди любовта ми да се разсее сред дима
от горящите сърца на нисшите духом.
Няма сърп, способен да прекърши мечтите ми
и няма ясенов кол, който да прободе вярата ми
в теб, и в твоята ярка, нетленна чистота.
Аз ще те чакам, докато чаят ми бавно изстива
а вечността се свива в пожълтяло оригами...