автор: apostola

Растат годините от дни събрани.
върви земята в орбитален път
и носи вечно земните си рани,
като следи от звездния й съд.

Трепти над нея синята безбрежност
и носи тя космическия знак.
И всяка вече с непозната нежност
флиртува тя и със луната пак.

А вятърът пилее любовта ми
и аз от този полъх влединен,
усещам как разрежда се кръвта ми
във посребрения последен ден.

Годините, отишли си без грешка,
отнасят в миналото младостта.
Душата ми облича нова дрешка
и се сбогува тя със зрелостта.