автор: khanas

Помните ли? Не беше отдавна, когато ви говорих за него - грамаден саркофаг, десет лакти... помните ли изсечените прастари цветя, бикове и хора, които се любят? Дано. Защото такъв беше и другият. Който намерихме в пещерата.
Същият като онзи навън. Но нямаше в него пръст или седло. А нещо немислено и нечувано. Невиждано и невярвано... Ала го имаше. Беше. Измряха виделите, свидетелите. Аз още стоя. Елате и ме погледнете в очите. И ще разберете дали ви лъжа, или не. Не лъжа. Истина е.
Лежеше. Човек. Там. В саркофага. Като покойник. Но не беше. Жив. Жив. Даже и стар не е, а мъж в разцвета на силите си. С широки рамене, прав нос и писани вежди, лице на господар, свикнал да заповядва, но ръце на повинник, на труженик, на работник... Добри ръце, силни. Силни с урожай, а не с мечове. И такъв един... румен, здрав, планина... Не, не е покойник този. Ама лежал бил в ковчег. Какво като лежи?... Жив е. Ето го тука в тоя гроб от сто, от двеста или от хиляда години, кой ли знае откога, но е по-жив от мене и от вас, хора, защото по челото, по скулите му личи, че никога никому нищо лошо не е сторил, а само добро... Светец е той. Нетленен. Неувяхващ. Неумиращ. И не като тези – съсухрените и страшни християнски светии. А от човещина, от добро, от хубаво... Наш. Наш беше. Свой.
До главата му лампа светеше. С формата на чаша, изкована от метал. По дръжката й се виждаха дванайсет мъже, държащи някакво си полукълбо, по което има чудновати, неразгадаеми знаци. Лицето на първия мъж беше красиво и благородно, на втория чертите бяха по-сурови и неприятни, а всеки следващ ставаше все по-грозен и зловещ. И какво беше това?... Шепот ли чувах?... Привидя ми се и причу как тези мъже по лампата оживяват и хващат призрачен танец. Като на колобри. Като сурваскарье. Тежко, тежко... един до друг... у бре, де бре... ха по нашему, ха по българско... Това ми се привиждаше и причуваше. И както се бях унесъл, изведнъж до мене се стовари цял куп желязо. Рицарят падна на колене и с ужас неземен се взираше в странния светилник.
- Милохнев... – едва можа да промълви той. – Това е лампата на Милохнев, на прадядо ми.... Ето ги тия сатани... Дърпат ме, викат ме...
А Шуна се появи зад него.
- Не е на Милохнев, нещастнико, - прогърмя страшно гласът й. – Това е лампата на Асла и Ладика. Знаеш ли я Ладика? Предадена, оставена... От дядо ти!.. Ама ти ще платиш за всичко!
И като се наведе вещицата над момъка, преряза отведнъж гърлото открай-докрай, та отдели му главата от тялото, вдигна я нагоре и закрещя колкото може повече:
- Вече си отмъстена, Ладико!...
И кръвта фръкна, та опръска всичко навред, че беше силна и гореща, и върху лампата падна, и я покри, и потече, червена и гъста, надолу и навсякъде, и ето – припламна в цветове и в красота. Заблестя и засия, и мамеше очите ми и целия ме мамеше напред и все по-навътре в нея си. И погледнах, и видях. Същия този светец видях, който лежеше в ковчега. Още по-жив, по-славен и честен. По-жив от мене и от вас. И този продума, та ми рече:
- Защо си дошъл?
А аз, на ума ли, на истина ли, казах ли, не казах ли, но отвърнах както си беше:
- За короната съм дошъл. За нашата.
- За коя корона? – попита ме лампата.
Ще рече - мъртвецът. Или живият. Или кой знае кой. Този, който беше. И истина ви - страшен светеше, но пък ето – за пръв път не се уплаших, а продължих, защото не за страх дойдох, и не нахалост умряха другарите ми, а за слава и самодържавие:
- Царската корона. Българската. Онази, на Авитохол, живелия триста години. Ако си от царско коляно, знаеш ли за нея? Такъв ли си? Багренороден или нищ и смерд? Езичник или владика?
- Всичко съм. – рече ми той. – Името ми е Боян. Боян Магесник. Внукът на Борис. Симеоновият син. На Расате братанец. Не съм цар. Нито господар. А повече бях и съм. Защото ме приеха българите за пръв и свой. Защото пазих и учих нашето, а се не влачих по чуждото. В дворец не стоях, а орах и копах. И жънах. С тия две ръце. И когато брата ми, Петър, василевсът, поведе българите към Константинопол, по римски закони и неправди, и като нямаше кой друг, застанах начело аз. Знаеш ли какво е да си началник? Да стоиш отпред? И да викаш: „След мен, юнаци!”... Такива началници търсете. А не като брат ми. Свети цар Петър. И кое му беше святото?... Дето остави чуждите да горят българската земя? Или дето спа с византийската кучка и се помами по голия й задник? Нищо свято няма в това. Цар. Да пази Бог от такива. Българската земя цар и господар не ще. Канасубиги иска. И канартикин, и боилатаркан, и всички други по нашата, честната нареда. Да обичат. Не парите, не властта, даже не и Господа. А народа да си обичат. Този добър, честен, смел, работлив български народ. Бабите по селата. Мустакатите чичовци, що дърво им е жал да отсекат, ама дойде ли враг – бучат го на ножа си и завъртат, та да писне и тия по него да си държат сметка ще ли да тъпчат нашата земя, където сме се родили. И още хлапетиите да обичат – буйните, непокорните... студ, дърво и камък се пука, а те хоро играят... голи... в реката, в леда и снега. Да покажат, че са мъже. Какви мъже – още им пишките непораснали, нито космите по гърдите, ама скачат из ледената вода, веят пряпорци, пеят, пият гъсто вино, за да станат като бащи и батковци... И ставаха. Като бащите си. И още по-добри. Ала на свети Петър царя и това му се довидя. Бесовско било. Езическо. И кое му е бесовското? Не искаше царят, а и тия около него, и те не искаха, в България вече да се раждат мъже. Защото не е лесно да се водят мъже, нито да им се нарежда. Че ръката им е на меча, гледат лошо и правда търсят. Друго си е да имаш черноризци, синкели, игумени, примикюри, чашници и всякакви други гниди и уроди... Такава стана България. Без гръбнак. Без съвест, без чест, без знаме... Умря хубавата ни държава. Заради царе и царедворци, праведници и патриарси. И мене искаха да ме правят патриарх. Баща ми и брата ми. Вениамин Първи, патриарх български. Това щях да бъда. Така си мислеха. Да овъртолят и мене в техните грехове. Но не би. Не им се дадох. Твърде много обичах моя народ и тая опустела Бащина, изгорела и измъчена... Искаха да съм светец. Рилски или Пирински. Да се завирам цял живот по дупки и къртичини, да ям скакалци и бръмбари.... Щеше да им хареса. Биха ми размятали костите насам и натам. И разправяли биха какви чудеса е направил озъбеният ми череп. Е, не стана. Не съм светец и не искам да бъда. Българин съм. Чуждото не ща. И своето не давам. Да знаеш, момче, да помниш: ние, дето на своето държим, най-страшна напаст явили сме се за василевси, папи, султани, князове и други всякакви поганци и автократори. Защото никой не може да ни купи, да ни помести, да ни отрови. Едно мислим, едно знаем: България, България... Ама на царя това не изнася. Иска той нему да се молим. Че е велик и превелик. Не беше. Не беше велик. И за икона не ставаше. Помнех изпоцапаните му гащи. После порасна. Ожениха го за византийката. И ме подгони. Заедно с вуйчо ни Георги Сурсубул. Ала да ме хване не можеше. Защото българската земя ми е майка. Не ме дава. Захванаха да приказват легенди за мене. Че съм могъл да се превръщам от човек на вълк и всякакъв звяр. Не можех. Друго можех. Да гледам българите право в очите. С чиста съвест. Затова ме слушаха. И вървяха с мене. И аз с тях. Заедно. Ние. Нашите. И така много години. Учих на забравени и забранени истини и на справедливост. На българщина. И вярваха. Искаха да ми сложат короната и да стана цар. Но аз вече бях повече от цар. Учител. Учител на цял един народ. Баща. Всеки има нужда от баща. А аз бях баща на българите. И още съм. Докато не се намери друг. Аз съм Боян Магесника. Няма да умра. Жив съм. Пазя. Легендите. Законите. И мъдростта. И меча български пазя. Правдата. Че държава без правда и меч не бива. Огън да я гори такава държава. А нашата е друга – свята и истинска. Трепти и светлее България. Горда. И славна. Ще се въздигне от пепелищата. Ще блесне, както е блестяла някога. Ще се чудят и ще завиждат. На тая безмерна и безпределна любов, която имаме към Татковината си.
- За какво си дошъл? – попита ме още веднъж той, смръщено и строго.
- За короната. – повторих и аз. Като на изпит.
- Имаш ли цар, та корона искаш?
Имах ли? Как да отговоря като сам не знаех? Ставаше ли за цар Петър монаха? От царски род беше, да, но това стигаше ли? От царски род, ама от предателска клонка. И такъв един.... голям, тежък, вярва си...
- Светиня ти, - отвърнах. - цар дали имам не знам. Другар имам. Димо. Димо Сирак от село Оролаци. И той така рече на Тодор Балина и другите знатовщини:
„Ако щете го коронясвайте Петър, ако щете недейте – хич не ме е грижа. Все ще намерим някакъв цар. Ала ако ни предадете на турците, езичето ще ви откъсна! Ако се откажете от Великата война, ръчичките ще ви отрежа!”
Заради него съм дошъл. За да живее свободен. Димо чужда корона не търпи. Наша иска. Наша земя, наша корона, наша свобода. Заради него съм дошъл. И заради Шуна. Заради баща ми и майка ми. Заради децата, дето не станаха еничари. Заради Великата война. За свобода. Да станат робовете. Да дишаме. Пък царят си е цар. Колкото твоят е бил, толкоз ще е и моят. Да седи там някой и да яде на държавна сметка... Не е голяма наука. А тръгне ли да ни предава: по глава, та на место!...
Млъкнах.
И ето - ми се вторачил в очите Магесника, зачарова ме, омая, душата ми разпъна, не на кръст, а на кръв. На вашата. И тази на децата ви. Заради вас беше всичко. Заради вас живяхме и се борихме, братя мои. За да ви има. И да останете. Тук. При нашите кости.
А зениците на Боян жаряха и ме пронизваха, околом вседе затрептя, забоботи сърдито гласището му, та се пръсна лампата на хиляди късове и я нямаше вече, а на нейно място падна мрак, и нищо повече не се виждаше, но ехото не млъкна и повтаряше все Магесниковите последни думи и неговия завет:
- Дишайте, българи! Ставайте, робове!..

Намери ме Шуна утърколен сред камъните, превит и пречупен. Докосна челото ми, разпокъсано и обгорено. Хубаво беше. Завиждайте ми.
Сполучих някак да понадигна глава и на пресекулки отмълвих:
- Знам къде е короната...