автор: Shrike

Гуидо, балконите ни пустеят. Онзи, просторният, с изглед към Балкана, единствен пази ревниво вълчите ти следи в бялото на очите ми.
Сенки на гарванови криле танцуват по лунните завеси. Издуват бузи със северния вятър. Политат като безплътни хвърчила в южните нощи. Бълнуващи думи в търсене на пространство. Надпреварват се със щурците, полудели цикади на времето. Бягай нагоре по пътеките, Гуидо и не забравяй да питаш птиците за посоката. Ръцете ми се огнени макове. Издълбавам сърчица с пръсти в снега. Издишвам туптене в метеорните кратери. Балконите на душата ми са старовремска дърворезба, творение на троянските майстори. Реликтово ехо от люлеенето на нощния влак. Гуидо, нима си забравил балконите към градината... Дима на пурите – единственото ми облекло в мрака, натиска на зездните устни по вдлъбнатинките на тялото... Гуидо, гориш! Цветовете ти са пламнали. Остави ме да целуна въздуха в дробовете ти. Да те дишам. Ходя на пръсти по парапета. Гуидо, не умирай! Трябваш ми за обичане.