автор: konstantin_lakov

Моят приятел К. често отсяда в клуба на математиците на „Лавеле“, защото, както обича да лъже, там никой не го притеснявал да пише поезия на спокойствие, а ако на масата му седнела поредната похотлива математичка, бързо я прогонвал, като почнел да й доказва, че принципно може да построи трисекция на произволен ъгъл само с неразграфена линийка, пергел и ластик за коса. Виждал съм да го прави и гледката на хабилитирана колега, която изпуска мълнии през ушите, си струва членския внос. Това, за което лъже, е, че идва в клуба да пише поезия.
Всеки, който го познава, би потвърдил, че в трезво състояние К. не употребява алкохол, нито пуши, когато му свършат цигарите. Този път седнах на масата му под предлог, че настоявам да го почерпя един сок от касис.
– Защо, свършил ли е конякът? – той се озърна към бара. – Виж тогава дали нямат ром.
– А, има коняк – казах незаинтересовано.
– Супер, ще ми върви с касиса. Честито, впрочем. Ти по какъв случай черпиш?
– По никакъв. Просто реших да лапна въздух и да си проветря мозъка. Тези елиптични сечения ми взимат здравето... – знаех си как да го разприказвам. – Гама функцията на Ойлер е приложима само в частния случай на крайно множество от положителните производни на ламбда-редицата, сходяща към константата на Шимура, а според лемата на Кантор за трансцендентните остатъци от фрактализацията на безкрайно малките стойности в преобразуването на Риман, където се получава разходящ ред...
– Какво става с коняка? – не издържа К.
Поръчах.
– Щом си решил да си проветряваш мозъка, възпирай се да мелиш глупости и ми дай една цигара.
Дадох.
– В математиката – започна К., след като си запали цигарата и отпи от коняка, – наред с всичките й несъмнени достойнства, има поне едно хубаво нещо. В нея правописните грешки са недопустими, както абсолютно, така и ирелевантно.
– Абсолютно и ирелевантно е едно и също – вметнах, колкото да го подразня с прекъсването си.
– Само те проверявах – невъзмутимо продължи К. – Именно. Точността на математическия език не допуска и най-малкия произвол, защото веднага би изкривил смисъла и би дал кофти резултат.
– И с обикновения език е така – забелязах. – Сещам се за онова изречение, дето в училище все ни го даваха за пример: „да се освободи, не да се обеси“. Само да преместим запетайката след не-то – и човекът си заминава по синтактически съображения.
– Глупости – намръщи се К. – Никога не съм харесвал този пример. „Да се освободи ли, или да се освободи не“. Що за измъчен словоред, кой нормален човек ще седне да пише така?
Съгласих се.
– Но като цяло в експлицитното ти изказване има някакъв причинно-следствен резон. И да не успееш да обесиш някого с неграмотната си пунктуация, можеш все пак да скапеш деня на човек с най-обикновен грешен лапсус – спри да ме прекъсваш, де! – ако ще и да е в новинарската хроника.
Ето ти съвсем пресен пример. „Днес имен ден имат всички, които носят популярните имена Варвара, Варадин, Варвадран...“ – тази новина в няколко варианта срита дремещото ми съзнание по време на сутрешното кафе, когато обикновено преглеждам новините в мрежата с нелепата надежда да се разсъня в един по-добър свят, който да не ме стряска поне с правописа си.
Знаеш ли (отпи от коняка си К.), сериозно си мисля да се запиша при Анонимните правописци: „Добър ден. Аз съм Варвадран Петров и страдам от печатните грешки. Правя го от невръстен. Искам да спра, но не мога. Учителката ми от първи клас г-жа Пенка Божкова е виновна, тя ме подучи, лека й пръст. Много добра жена беше, като изключим, че по нейно внушение изгълтах първата си азбука на екс – и ето ме сега пред вас, сестри мои и братя.“
Да оставим настрана лабиринтоподобното „на днешния ден имат имен ден имената“, ами какво ще кажеш за „популярните Варадин и Варвара“? Нито един Варадин не съм виждал и не вярвам да се среща под път и над път. А Варвара в буквален превод означава „брадата“ и ми е твърде подозрителна.
Пък знам ли. Веднъж, когато бях на пет, нашите ме заведоха при някаква далечна леля; по едно време тя се взря в лицето ми, потъна за дълго в размисъл и накрая изказа мнението, че се очертава да бъда кьосе, каквато била прабаба ми Ана. Как ли са изглеждали другите ми прабаби, питам се и днес – когато отдавна е очевиден фактът, че в лицевото си окосмяване не съм се метнал на тази. Дали не са се казвали Вълкана, Лисана и Мецана?
Добре, приемаме Варадин и Варвара. Може и Варя, спомената в същата статия. Сигурно е била светица на хранително-вкусовата промишленост, варените яйца, царевицата, обредното жито и прочее. Но как да постъпим с Варвадран?
Окончателно разсънен, седнах да го търся в Гугъл – и взе, че ми просветна. Имаше десетина статии, в които, копи-пейст, поздравяваха именика все с това идиотско име, без ни най-малко да уточняват на какво е светец. Над тях в търсачката светеше в червено въпрос: „Сигурен ли сте, че не търсите Варвардан?“
Уф.
Грешката е дребна, както виждаш, но съществена. Варвардан, ако и да е също толкова загадъчен, звучи къде по-преподобно и не ти докарва стомашни киселини и куцане на психосоматична основа. Нито те кара да пиеш коняк след коняк, огорчен от способността на неразумните юроди да тиражират в интернет всякакви варвадранщини от ранни зори.
Схванах намека и поръчах нов коняк. К. сам се обслужи с цигарите ми.
– Наздраве за Св. Варвадран! – вдигнах чашата си и аз. – Да се надяваме, че не са го обесили и се е споминал кротко в някой манастир близо до плажа.
– Как да сме сигурни? – запита се К., разглеждайки критично чистотата на своята. – Там е белята, че с тези грешки прочитът става направо недефинируемо неопределим.
Чаках тролея на път за насам, продължи той (пренебрегвайки забележката ми, че недефинируем и неопределим поне в математиката са еднакви и еквивалентни), и от скука спрях погледа си на една витрина до църквата, където ми е спирката.
Все още си мислех за странните имена на отците, когато механично се зачетох в надписите зад стъклото, на които, явно по случай неизвестен за мен общохристиянски празник, бяха изредени с големи букви някакви чешки или полски светии: Св. Врат, Св. Крак, Св. Шол, Св. Бут... Когато стигнах Св. Плешка Обезкостена, потръпнах отвратен и си казах, че човешката свинщина наистина не знае граници, както и че цената да номинират въпросната Плешка за раннохристиянска великомъченица в този случай ще да е била истински гадна.
– Бърр! – потръпнах и аз.
– После някакси погледът ми се фокусира и изведнъж видях, че се намирам пред витрината на месарски магазин и тези надписи...
– Ясно – казах, опразних чашата си на един дъх и станах.
– Тръгваш ли? – попита К.
– Днес една аспирантка черпи колегите – ей там са, на дългите маси. Имен ден или нещо подобно. Ставай да ходим да й честитим.
К. моментално скочи, грабвайки чашата си.
– А как й е името?
– На кого му пука. Ей, я да ми върнеш цигарите.