автор: Ekna

Всичко беше чудесно! Глория недоумяваше какво може да се е случило. Минаха дни. И нощи. Фейсбук сякаш вече беше неразделна част от съществото й – отваряше го стотици пъти на ден, невярваща, че ще бъде уведомена за ново съобщение от Стефан. Може да е пропуснала нещо, сякаш...
Нямаше и седмица, откакто онлайн резервираха самолетни билети за Париж за Коледа... Този момент за нея беше тържество на любовта! Тя искрено и дълбоко вярваше, че най-после е открила своята сродна душа и тази Коледа щеше да е различна от всичките й до сега!

„Нещо много страшно трябва да се е случило...“, въртеше се в главата й не съвсем формулирана мисъл. Колкото и да се опитваше да потисне страховете си. Колкото и да се мъчеше да извика в съзнанието си отново онези мечти, които чувстваше толкова близо до сбъдване, че сякаш душата й беше бръкнала в огън...

Погледът й се мрежеше от напиращите в дъното на очите й парещи капки, докато, седнала на пода, много бавно, дъвчеше солети. Не беше хапнала нищо, откакто за последен път, снощи, се взираше в напълнялата Луна. Почувства се зле. Наложи си да хапне нещо и пакетът със солети, отворен преди дни, захвърлен на холната й маса, беше някакво символично спасение. Тъкмо въртеше поредната в пръстите си, толкова неочаквано, както и чакано в същото време, се появи съобщението:

„Повече няма да те търся! И ти недей!“

„Моля...няма да ме ... какво? Какво ти става?! Обидих ли те нещо? Какво направих?!?!?!"

Тя зачака да види многоточието, което да подскаже, че той пише. Ръцете й трепереха, а в очите й настъпваше прилива. Но многоточие нямаше...

„Стив, моля те, миличък! Не разбирам...Какво трябва да значи това?! Обичам те, знаеш го! Притесняваш ме, когато не пишеш, а не обратното! Какво има?"

Тя писа цели 15 минути. Няколко десетки изречения се появяваха и чезнеха. Накрая изтри повечето от тях. Посегна към телефона и колебание превзе душата й. Не искаше да бъде досадната и отчаяна Глория...Но трябваше да си изясни нещата. След като няколко дни телефонът му беше изключен, сега, може би щеше да успее да се свърже. Имаше да му разказва толкова много неща, напоили тези дълги няколко дни с толкова много смесени емоции. Той беше единствения на света, на когото можеше напълно да се довери. Или поне така мислеше до сега.

Но Фейсбук мълчеше, а Стефан така и не отгговаряше... Тя решително сграбчи телефона си и избра номера му. Този път имаше сигнал. Свободно. Всеки нов тон отекваше в душата й като сигналът на пожарна кола – тревожен, силен, като стон на умиращо животно.

- Ало, кой е? – детско гласче изчурулика в телефонната слушалка.

- Ало ... амиии... – Глория замръзна като животичне изскочило пред фаровете на кола. Не знаеше какво да направи. От една страна я осени прозрение, че може би трябва да каже, че е допуснала грешка и да забрави Стефан завинаги. От друга... любопитство, което можеше да я нарани, колкото ако си играе със зареден пистолет. – аз съм Глория. Може ли да чуя баща ти? – стреля тя в тъмното.

- Амии... той тати е на небето. Мисля, че там няма телефон...

- О, извинявай, аз ... аз ... обърках се малко... този телефон на кой е?

- Амии... чичо Стефан ми го даде да си поиглая малко.

- А чичо Стефан там ли е, до теб ли е?

- Не. Той се гушка с мама.

Дъхът й спря... Леле... какво по дяволите ... Глория се окопити и реши да използва момента до край, за да разбере максимално повече.

- Къде се гушкат с мама?

- Ами тука, у нас, на двола. Щото мама паче. Някой й е взел иглачките, така каза. Аз моите иглачки на никой не ги давам.

- Аха... Ами тате от кога е на небето, миличко? Снощи цунка ли те за лека нощ.

- Той тате никога не ме цунка за лека нощ.

- А какво прави, когато си лягаш да спинкаш?

- Ами ... не знам...

Глория заекваше... нищо не проумяваше вече. Погледна Фейсбук. Нямаше и помен от Стефан в момента. Докато... изведнъж черна лента не замени прекрасната му профилна снимка. „О, боже! Какво се е случило...?“

- А тати вчера ли отиде на небето?

- Да, вчела, миналата година.

Глория разбираше, че детето е мъничко и явно нямаше още представа за времето. Тя не знаеше.

- А ти на колко годинки си и как се казваш?

- На четили. Вече съм голям. Мога да блоя до 20.

- А как се казваш?

- Аз се казвам Любослав Стефанов Иванов.

О, боже! Това са имената на Стиви... Стефан Иванов...! Как е възможно?! Тя продължи да разпитва.

- А чичо Стефан какъв ти е? Приятел ли ти е, на мама ли е приятел, какъв е?

- Ами... не знам. Той... да плиятел ми е. И на мама е плиятел. Купи ми много гоям мотол.

- Често ли идва да те види?

- Ами... – детето замълча. Явно му бяха трудни всички тези въпроси. Трябваше да спре да го измъчва. Но не можеше да се сети за най-подходящите въпроси и все още отлагаше да затвори телефона.

- А пък аз бях пи чичо доктол и той каза, че ще поласна гоям. Обаче мене не ме беше стах от инзекцията. Той каза там да стоя и да не шавам и аз бях много смел.

- Аха... а защо чичо доктор ти забива тази инжекция?


- Ти не знаеш ли? Доктолите забиват инзекции като си болен. Иначе не.

- От какво си болен.

- ....

- Не знаеш ли?

- Не, май че съм настинал. И имам нова пическа. Мама каза, че съм като Слави Тифонов.

Буца от тревога и тъга беше спряла дишането в гърлото на Глория. Сълзите преляха като чаша, в която някой разсеяно не спира да налива...

- Добре, мило. Аз ще затварям сега. Беше ми приятно да си поговорим. Чао.

Тя дори не изчака детето да й каже „Чао“. Приключи връзката и захвърли телефона в другия край на стаята. Все още не разбираше какво точно се случва. Беше по-объркана от всякога. Какво беше научила...?

Първо – бащиното и фамилно име съвпадат с тези на Стефан.

Второ – детето явно е тежко болно... левкемия или нещо от този род.

Трето – гушкат се с мама, но на терасата, а не в спалнята.

Изобщо не знаше какво да си мисли... А резервацията...а Париж... Близо година поддържат връзка. Виждаха се няколко пъти и всичко беше повече от прекрасно! Но тя изведнъж си даде сметка, че не знаеше адреса му. Не познаваше никой от приятелите му, от роднините му... Единственото, което знаеше е, че е от Варна, и за това срещите им ставаха по средата на пътя между София и Варна. Какво още... Работи като търговски представител, плащат му добре, разполага със служебна кола. Не контактувал с родителите си, защото многократно го били пренебрегвали за сметка на брат му. Брат му... Но брат му се казва Румен... Тя се замисли... за какво си бяха говорили през цялото време, след като знаеше толкова малко за него, всъщност... Е, за какво ли не... книги, изкуство, забавления, музика. „Знам ли...“

Глория не беше усетила кога е взела душ, облякла се е и вече сгъваше изпраните дрехи.

В този момент на вратата се позвъни. На нея ли така й се струва, или всичко около нея звучи тревожно. Тревожно и настоятелно. Тя погледна през шпионката. Някакъв мъж с фирмен каскет. Сякаш държеше нещо. Гледаше на долу и козирката на шапката му скриваше лицето.

- Кой е? – попита тя с възможно най-уверения си глас.

- Добър ден! Търся Глория. От куриерска фирма Феникс съм.

- Какво искате?

- Нося пратка за Глория Енчева.

- Не чакам никаква пратка. От кого е и какво е?

- Ако отворите ще може да видите пакета. Не знам какво има вътре. Пише канцеларски материали. Да не сте нещо счетоводител ли, що ли?

- Кажете поне от кого е, стига Сте увъртал! Няма да отворя ей така на някой си.

- Ама, моля Ви се. Аз си върша работата. Ако не искате пратката мога да я върна. Подателят е Стефан Иванов.

Глория за пореден път изтръпна. За кратко кръвта и застина, сякаш покосена от леден изстрел. Тя се погледна в огледалото и стисна очи. После ги отвори и отново се погледна. Идваше й да си зашие един шамар. Не помнеше да е искал някога адреса й. От къде ще го знае... После изведнъж се сети, че веднъж получи цветя от него. Беше любопитна от къде е разбрал адреса й тогава, но емоцията от прекрасната изненада беше затулила този въпрос и тя така и не го зададе.

Глория посегна към вратата и бавно завъртя ключа. Отвори. В този момент стъпките на куриера отекваха вече един етаж по-надолу... Трябваше по-рязко да отвори вратата. Тя се втурна към стълбите и се опита да види фигурата на мъжа, но уви. Явно се движеше покрай стената. В следващия момент Глория се затича към терасата. Видя мъжът как с бързи крачки завива покрай блока.

- Ей, ей! Стой, човеко! – извика тя, но мъжът вече се беше скрил от погледа й.

Тя се върна тичешком към пакета, оставен на земята пред вратата й. Нямаше никакви обозначения. Никакви етикети. Нищо. Един съмнителен кафяв пакет без нищо написано върху него. Стоеше права и гледаше към него. Мина й мисъл да се обади в полицията. Но не знаеше в какво ще се забърка. Да го изхвърли? Ей така, без да го пипа с голи ръце. Внимателно да го отнесе до кофата... ами ако е бомба нещо... Може да пострада някой...Трябваше да поговори с някого. Но с кой? В никакъв случай не искаше да тревожи родителите си. А бяха толкова близо... Само два етажа по-нагоре. „Татко ще знае какво да прави, но как да му обясня всичко това... А и толкова ще ми се сърди, ще ми са кара...в какви неща съм се забъркала, какви са тези интернет запознанства...“

Неделята вече беше към края си. Утре е на работа и знаеше какъв стрес я очаква този понеделник... Какво да прави, какво...Знаеше как ще реагират приятелките й. Щяха да се кикотят с часове преди да разберат, че нещата са сериозни. Тя дори не беше им споменала за Стефан. Само я критикуваха, вместо да погледнат собственитте си неуспешни връзки, нереализираност и неудовлетворение...

„Татко. Само татко ще помогне. Няма как.“ Знаеше, че той може всичко. Знае всичко. И може да се справи с всяка ситуация. Само си представяше какво трябваше да изтърпи, преди да се пристъпи към действие. Майка й пък със сигурност щеше да вдигне кръвно. Толкова е ... нежна психиката й...

- Охоо... еее, браво... най-накрая! Три дни те няма да дойдеш да ни видиш, а майка ти все ме спира да те притеснявам... Какво става дъще? – заниза без да поеме дъх, думички на радост бащата на Глория.

- Добре съм, тате... горе-долу де... Аз... направо да ти кажа нещо...

- Казвай де! Мими, щерката се весна! Хаха... Мимиии ...

- Не чувам. Стига си викал. Ей сега идвам – отвърна майката на Глория.


- Казвай, татиното! Какво става, притеснена ми се струваш.

Бащата на Глория все още работеше. Като следовател. Беше много уважаван и способен, макар да наближаваще време за пенсиониране. Имаше много богат опит, знания и още нещо, което трудно можеше да бъде обяснено с думи. Наблюдателен и интуитивен огромен мъж.

- Тате... не знам от къде да започна... страхувам се, че ще ми се гневиш, но ... имам нужда от помощта ти...

И Глория всичко му разказа. Баща й само мълчеше. Не искаше да я прекъсва и така да пропусне важна информация. Това, което запулсира и повече не спря, в ума му, беше името Стефан Иванов... Когато Глория приключи с разказа си, той й зададе още десетки въпроси, след което организира спешно екип, който да дойде на адреса на дъщеря му и да огледа пратката. После седна и я погледна сериозно в очите. Сивият цвят на неговите винаги я бе респектирал. Зениците му се разширяваха единствено, когато гледаше нея. Но по-често те бяха мънички като топлийки.

- Виж, скъпа! Без да искаш си се забъркала с група, която ние наричаме Стиван, от СТефан ИВАНов. Историята е много странна, но не ти трябва да знаеш повече. Добре че се обади, скъпа. Не се знае как можеше да пострадаш! Ще ти се карам, да! Много! Ушите ще ти дърпам, ако трябва. Но ти трябва да пораснеш и да се пазиш малко повече. Отивай при майка ти в спалнята. Аз слизам долу.

- Тате... каква е тази група. Кажи поне мъничко още...

- Не. Дай си телефона и отивай да погледате телевизия. Слизам. Да знаеш, че и лаптопа ще бъде иззет временно. Ще ти купя друг. Само... Глори... всичко ли ми каза? Важно е да знам всичко, за да мога да те защитя.

- Да, тате, от начало до край – това е всичко! Обичах го... така си мислех... недоумявам как така изведнъж всичко се срути.

- После ще говорим пак.

И баща й затича надолу. Глория остана така във всекидневната. Чуваше тропане и мъжки гласове, кънтящи във входа. Сега, едновременно беше още по-уплашена, и, в същото време, по-спокойна. Баща й щеше да я защити.

* * *
Месеци по-късно групата Стиван беше заловена. И баща й си позволи да й разкаже някои подробности. Стиван беше група, съставена от мъже от цялата страна – всички до един с еднакви имена. Само бащините им имена били различни. Баща й разказваше, че появата на тази група е била спонтанна и странна, но в крайна сметка, един от тях, който ги ръководел, насочил постепенно действията им към извършване на престъпления от различен характер. Главният Стиван бил изключителен психолог и манипулатор, мъж с пленителен външен вид и невероятно харизматичен. Контактът на Глория с един от тях помогнал много в разкриването им.

Глория слушаше баща си, запленена от разказа му, сякаш гледаше трилър, спечелил Оскар. Струваше й се невероятно, че е взела участие в този филм, и ... е оцеляла! Гърлото й беше пресъхнало, устните й отворени, очите ужасени... Едва-едва промълви:

- Тате... моят Стиви, кой от тях е? Какъв е, от къде е...

- Твоят, мила, е онзи, най-лошият...

Глория прехапа устни.

- Не ти трябва да знаеш останалото, скъпа!

- А пакетът? Какво имаше в него?

- Пари. Огромна сума пари. Трябвало да се отърват от тях, защото бяхме по следите им. Не са искали просто да ги изхвърлят. Надявали са се, че ще останеш достатъчно шашната за да си мълчиш, а по-късно са щели да дойдат да си ги поискат.

- А онзи, дето е отишъл на небето... тате... кой е бил?

Баща й сведе глава. Никак не й се искаше да й разваля съня за още месеци напред, но пък искаше тя да бъде много по-внимателна с връзките си.

- Твоят, мило, срязал гърлото на другия, дето „отишъл на небето“...

Глория закри очи и заплака. Заплака така, че трудно си поемаше дъх. Баща й пристъпи към нея и нежно обви ръце около раменете й.

- Спокойно, скъпа, спокойно. Всичко вече е наред! Просто бъди внимателна!

От кухнята се разнесе невероятен аромат. Майка й слагаше вечерята.

- Хаайдее, мили мои! Идвайте на вечеря!