автор: Tiranozavar

Този тромпет плаче. Спуска се по дългата, издута улица, по която иначе дрънчат трамвайни релси. Оглежда се в асфалта, влажен от дъжда, плиснал преди час. Търкаля се като празна консервена кутия, завързана на въже след сив ретроавтобил.
Пухти с дъха на музиканта, с обема на белите му дробове, които загребват кръв, а изтласкват па-па-рам. Чатка като току-що подкован кон по паважа, а звукът внезапно заглъхва, когато копитата му докосват и потъват в тревата. А тромпетистът знае това от дете. Има светли и тъмни тонове. Баща му тича по стълбите към третия етаж, защото асансьорът не работи, и на всяка площадка по пътя нагоре стъпките му са тъмни и приличат на онзи звук, който издава вратичката на печката, когато я оставиш да се затвори сама. Защото хоризонтът е тъмен. Нищо, че нетренираното за цветове око може да опита да ви убеди в обратното. Колкото по-близо до безкрайната ивица се приближаваш, толкова по-отчайващо наситена с мрачина изглежда тя. Колкото по-дълбоко в пещта поглеждаш, толкова по-болезнено ще бъдеш опарен.
И не, не е вярно, че чувствителността постепенно изчезва. Преминава, същинско срязване, през диафрагмата, преди да издуе бузите, свие устните и изсвисти през мундщука. А това докосване не просто прегаря. То е насипана над площада пепел. Незараснала рана, капчици кръв по крайчето на света, роден именно от тези вибрации. И от ударите на всеки пръст върху клавишите на пианото, и от разходката на всеки показалец върху бас струната.
Ето така, точно така звучеше неговото детство. Когато бе още малък музиката беше скърцането на полуотворена врата, когато става течение, трясък от разбити стъкла на улицата под неговите прозорци, свистене на гуми, когато регулировчикът застане с лице към движението, шумолене в короната на дърветата, взривено от подплашена катерица, трак от клюн в гнездото върху стария електрически стълб, тътен, изпод земята миг преди да се раздвижи и кристалните сервизи в стария дъбов шкаф да звъннат. Кой би предположил тогава, преди повече от четиридесет години, че той ще поиска да овладее тези звуци. Да ги впримчи в тръбата, която започва от устните му и завършва с фуния. Да ги посипе върху главата на стаената публика като светлини от прожектор, да ги развърже, както правеше баща му с връзките му за обувки. Но ако не беше повторението, ако не беше намекът, че всичко в този свят е обло като планетата, той никога не би предугадил как да подпали тези слушатели. Да ги накара да искат и още, и още, да присади в зениците им копнеж, а пулсът, едва уловен изпод верижката на часовниците, да избързва, прескача, трепти. Денят следва нощта, а именно това искат да чуят хората, купили си билет за неговото представление. Можеш да протегнеш ръка и да откъснеш плод от райското дърво, да посадиш семката му тук, на земята, да се опиеш от уханието на пролетните цветове, но тази пиеса е кратка. Тя трябва да приключи преди смъртта. Тя също е част от кръговрата, но дверите на тази зала са залостени за нея. Днес публиката ще се роди за втори път. Ще опре чело в тазовите кости на тази вселена, ще свие колене, а след това рязко ще се изправи към светлината, където я очаква той. И хромираният, потен тромпет.
Това е Диего, казваше една певица за него някъде преди около сто и десет години, той е hot и sexy. Запалена клечка кибрит за всяко въображение. Дори да не е секси и даже да не е hot. Но нужно е, когато свириш, дори когато само репетираш, да върнеш обратно това въображение. Да заметнеш ласо към него, тъкмо когато е решило да се изплъзне, да прескочи всички парапети и предпазни съоръжения, и, каква трогателна наивност, да полети. Нужен е мотив, както би казал всеки, измислен от посредствеността детектив. Да повториш темата, да намекнеш за нещо познато, което да успокои все още живите, че всичко, разбира се, е просто ясно. Че ето, този свят си е същият и нищо в него не се е променило. Ветровете отново ще издуват платната на лодките, чайките отново ще се кискат, вълните отново ще ронят от брега, докато не го погълне втори потоп, този път последният. И после Бог да си отдъхне.
Певицата разполага само с един инструмент. Нейното гърло. Там струните са нежни, но докоснеш ли ги, дяволите, иначе събрани на върха на една игла, се разпръскват. За нея пък казваха, че говори с бруклински акцент... Наистина се изисква талант, че да забележиш акцента, когато до преди секунда в мозъка ти са се провирали тези интонации, и това предихание, и това учестено дишане пред микрофон, който би искал да се изключи, защото това, това, това, това, това вече е невъзможно. Не се побира във фантазията, свива мускулите до юмрук, а той разбива цялото това, странно защо е направено от стъкло, мироздание. Музиката е фраза, която всеки би искал да чуе камерно, само за себе си.
Вратата от неговото детство се отваря. Отвън нахлува миризма на блажна боя, студ и един, загърнат догоре в яката на мантото си, баща. Мотивът, който се повтаря във всяко детско въображение. Подметка върху педалите на органа, гола кожа, в която се вглежда острието на един единствен нож. Син или баща. Той винаги трябва да се завърне. Както мотива от Турандот, която иначе задава гатанки. Като тенора, който до последния миг ще хапе езика си, защото винаги е различно, независимо от това, че тази ария ще бъде изпълнена за тридесет и пети път в собствената му кариера.
Джазът обаче е нещо друго. В него тромпетът може да изплаче дори най-голямата радост. И тя да звучи като блус, който негрите припяват на погребенията в Ню Орлиънс. Преди да се появи мотивът... Тъкмо преди да извади клишето, от което са изляти първите хора, пианото замлъква, певицата се обръща към него и над удивената, притаила дъха си публика, се понася краткото. Hot and sexy. С тромпета е Диего, който може да бъде и дъжд, и пещ, и вятър, и клечка кибрит, и лешояд, който извръща поглед от теб.
Вече си нетленен.