автор: apostola

Изсякоха я брадвите гората...
Природата се сякаш натъжи.
На дънера напука се кората-
над него брадвата тежи.

И тази брадва в дънера забита,
забравена от гузния каприз,
от дръжката й още неразбита
разлисти се отново млад филиз.

И във дърво саплъкът се превръща.
Дървото пък рои се във гора.
Живота пак във корена се връща,
за да надене новата кора.