автор: weliw

Бях на почивка в малък крайморски град по време на културните му празници. Прочетох, че председател на журито на месния поетичен конкурс е моя позната, която много се надявах да срещна. Отидох вечерта в двора на училището, който беше събрал почитатели на творчеството и поезията на патрона на конкурса, но най вече роднини на децата, които четяха откъси от произведенията му.
Постоях, послушах, четенето отдавна започнало, нямащо намерение скоро да приключи. Постоях, послушах и станах да се раздвижа нанякъде. И да! Съзрях я! Седнала на оградата до портата на училището. Явно и тя чака да приключи дългото четене, та да си свърши работата с обявяването на победителите в конкурса за поезия. Поколебах се дали да ѝ се обадя, щото коя съм аз да я занимавам със себе си, пък и тя е по работа тук. Но…нямаше да си простя да я подмина. Тръгнах към нея, а тя като ме съзря изригна в радост от неочакваната среща. Мило ми стана от приятелската ѝ реакция. Беше с млада жена, непозната за мен до този момент. Разговорихме се, имаше за какво, докато дойде време за награждаването. Мина с подобаващите аплодисменти и благодарности, от което много не помня. Толкова се радвах на вниманието, което получих от тази известна и почитана наша поетеса. Разходихме се из града и се уговорихме на другия ден да отдем заедно на плаж.
…На плажа бях още с приятели на дъщерята, която имаше участие в състезание по плажен волейбол… Висяхме дълго край морето и се уговорихме за следобедна среща в хотела ѝ…
И така всичката тази прелюдия е към написаното от мен в един тефтер за тази среща, случила се преди повече от пет години. Сега да видим тези стари записки:
Имах уговорена среща с най-известната съвременна поетеса. Уговорихме се да ѝ звъна като се освободя от ангажиментите си. Пристигнах до хотела ѝ и се заех да търся място за паркиране в препълнените тесни улици в морския курортен град в разгара на летния сезон. Вълнувах се и малко се притеснявах дали ще се осъществи срещата. Коя съм аз, та да ми отделя толкова време! Снощи след раздаването на наградите на конкурса се разходихме из улиците на града. Говорихме за наши общи познати, за поезията и конкурсите ѝ. Днес половин ден бяхме на плажа заедно, след което тя охотно прие да се срещнем отново на кафе, така да се каже, и да ми даде последната си книга, която е лимитирана серия от 1000 бройки като всяка книжка е с номер и неин подпис – доказателство за автентичност. ( Във време, в което книгите бяха скъп лукс, а и „читанка инфо“ бе богато заредена, нейните книги се харчеха, никак не се застояваха по рафтовете на книжарниците. Впрочем те и сега не се застояват).
Малко невероятно ми беше отново да бъдем заедно.
Та търся аз место за автомобилчето си, жегата е голяма. Може би не беше най-подходящото време за срещи. Може би по-късно…но вече бях там, а и такава беше уговорката ни.
Съглеждам парче свободен тротоар с пластмасова кофа за боклук там, явно да пази място, но до нея моята неголяма кола би се наместила. Подредих я там и в този миг пред колата ми възникна нервен, ръкомахащ и крещящ дядо. Жегата изнервя все пак, а със сигурност съществуват и други подобно действащи фактори. Чувам:
-Ти какво искаш?!?
Първоначалната ми неволна реакция бе да кипна като него, но докато се отвори джама на колата си събрах самообладанието. И с цялото си достойнство успях да му отвърна спокойно:
-Аз какво искам се вижда, но не се сещам вие какво искате? ( учтивата форма на „ви“ по онова време се пишеше с малка буква.)
Той със сигурност не беше готов за такава реакция и застина в някаква питаща и неразбираща поза. На мене отвътре ми ври и повтарям:
-Аз какво искам е видно, не разбирам вие какво искате?
А той все още вцепенен:
-Ама вие от кои сте?
Бре! Премина в учтива форма преситеният ни с емоции разговор.
-Аз от кои съм в случая не е важно, но не ми казахте вие какво искате?
Учтивостта му беше до тук. Е, кой колкото има!
-Ти защо си качваш колата на тротоара?
Необходимо е да поясня, че и по двата тротоара на улицата бяха нацвъкани кола до кола. Колата ми беше стъпила доста скромно на въпросния безценен тротоар, та затуй продължих увлекателния ни разговор тъй:
-Тя почти не е там, но ако кажете, ще я кача отгоре! Гледам има мегдан.
-Ма ти не разбираш ли да се махнеш от тука!
-Защо? – вече се правя на дебил.
-Защото чакам сина ми да дойде и му пазя местото.
-Що? – вече съм влязла в роля.
-Махай се от тук!
-Знаеш ли! – до тук издържа моята учтивост – ако се държиш по-възпитано може и да се споразумеем някак си. Много ти е калпаво възпитанието! Не са ли те учили, че не това е успешният начин за разрешаване на конфликти? Аз се имам за кротък човек и смятам, че бихме могли да се споразумеем.
-Ти няма ли да се махнеш?
Седя и го гледам, а той очаква отговор. И го получава:
-Тези нерви не са хубаво нещо! Ще ти докарат някоя болест. Пази се! Бъди внимателен със себе си!
-Ти не ми мърмори, ами се махай!
-Кога? – ролята си е роля.
-Веднага!
-Не! Ще се махна, но преди това ще те подразня още малко. Колко? – сама ще реша.
Репликите му бяха същите като тези до тук, състоящи се от комбинацията на 3-4 думи. Продължих:
-Мисля си, извади късмет, че точно на мен попадна, щот съм много възпитана и търпелива. Трябва да си благодарен за това! И знаеш ли, търпението ми не е безкрайно и като свърши, налитам на бой! А това стане ли, не знам какви ще са последствията, но със сигурност за тебе няма да са благоприятни. ( Е това ми е невероятно да съм го казала, но щом съм го написала, така ще да е било. Сори! Явно много е бил подпалил.)
Той, разбира се, продължи както си знаеше. Неговата роля беше без възможност за избор. Той явно само тази си знаеше. Потърпях го още малко с дебилското си изражение, па накрая му рекох:
-Айде, мойто момче, тръгвам си! Беше ми приятно! Довиждане!
В огледалото видях, че отиде да се жали на някаква съседка, бабетка като него. Гордея се със себе си, че все пак успях да запазя самообладание. Паркирах малко по-навътре в улицата и излязох на жегата, упътвайки се към предстоящата среща.
Звъннах ѝ и докато тя слезне си мислех колко е неподходящо в това горещо време да сме навън и прехвърлях разни варианти да отидем на место с климатик. Тя обаче пожела да седнем под тентата пред хотела. Все пак беше досами морето и бризът ме накара да се съглася. Поръчахме си питиета и когато нейната приятелка слезе ( която се оказа редакторката на последната ѝ стихосбирка), се оказа, че неусетно са минали повече от три часа. Неусетно и за мене, и за нея. Благодарна съм, че тази известна в литературните среди жена, понятна и на нелитературните такива, отдели цял ден от времето си да бъде с мене. Все още ми е малко трудно да приема, че се случило. Каза ми, че и тази вечер може да се обади да се видим. Има право и да не го стори. Но ще се радвам да бъда отново с нея.
Да, писано е на другия ден след срещата. Не, не се видяхме вечерта. Паметен е за мен този ден и съм благодарна на съдбата, че ми го дари. Вероятно имаме много допирни точки с нея, с жената, със съдбата е ясно, че и сега изпитвам чувство на гордост за това, че съществува някакво приятелство помежду ни. Дано да е така! Имахме много срещи след това, и официални, и на маса., но никога повече само двете. Макар често да си обещаваме да се видим, за сега си остават само обещанията.
Защо го написах всичко това ли? Ми да се изфукам сигурно. Но по-верния отговор е, че често се сещах за тези преживявания и ми се искаше да ги споделя. Е, ето ги!